автор: galiakara

Из цикъла`Житейски истории`
Петя хълцаше неутешимо. Опитвах се да я успокоя, за да може да ми обясни причината, която я беше разстроила.
- Двайсет години семействата ни поддържат приятелство. И ние с нея никога не сме се скарвали за нищо. Защо? Защо?- сълзите я задавяха и не можеше да продължи...
Обади ми се рано сутринта. Тъкмо се стягах да тръгвам на работа. Гласът й звучеше необичайно нисък и приглушен. Запознахме се в Павел баня. Случихме се в една стая на санаториума. Това беше преди десетина години. Прекарахме си чудесно. Тя беше кротък и сдържан човек, без капризи и излишни претенции. Допадна ми и чувството й за хумор. Не говореше много, но където се обаждаше, точно в мишената `стреляше`. Като се върнахме в София, се чувахме често, а понякога се виждахме по за едно кафенце и малко женски приказки. Никога от нищо не беше се оплаквала. Не можех още да разбера кой толкова много я беше засегнал и наранил. Познавайки характера й, трябва нещо много сериозно да се беше случило, за да я докара до състоянието, в което се намираше в момента.
- Знаеш... аз съм доверчив човек...защо така да ме измамят... не го заслужавам... или може би... го заслужавам..... - продължаваше монолога си Петя... сега какво ще правя? Как ше живея нататък?
- Миличка, успокой се и се опитай да споделиш с мен какво те `извади от релси`.Нали знаеш, споделената болка е половин болка! - опитах да се вмъкна в паузата, когато тя нервно ровеше из чантата си, търсейки носни кърпички.
Полека-лека Петя се поуспокои, но това беше съвсем привидно... Разбрах го от меланхолията, в която потъна... Започнах да говоря за свои неща, за да я отклоня от мислите й. Бъбрех глупости, само и само да не настъпи неловка пауза, в която и аз щях да се чудя как да реагирам... Пихме билков чай с коняче. Постоплихме се в уютното заведение и изведнъж, без да я подканвам, Петя заразказва:
- Помниш ли, бях ти споменала за това семейство още на почивката. Те имат две момчета, а ние- две момичета. Нанесохме се в блока почти едновременно, през 3 дни. Нови жилища, нови съседи- всичко ни беше интересно. А и млади бяхме- по на 28-30 години. Нейният съпруг беше офицер, а моят, както знаеш- електротехник. Допаднахме си и се сприятелихме. Събирахме се, особено зимно време- ту в тях, ту в нас. Винце, мезенце, сладки приказки. На два пъти през лятото ходихме до селото на мъжа й, в Тетевенския балкан. Все едно бяхме на почивка. Излизахме на палатки в събота и неделя до близкия язовир. Хвърляхме дънните въдици и се залавяхме да направим полската трапеза. Нямаш представа какви хубави спомени са това... Беше ми като родна сестра... Децата ни учеха в едно училище. Малките дори в един клас. Споделяхме си, обменяхме опит. После порастнаха, излизаха заедно. И те като нас, много добре се разбираха...
- Но какво се е случило, че се връщаш толкова назад?- попитах аз нетърпеливо.
Тя ме погледна, но не отговори. Отпи от чая си. Сълзите отново потекоха...
- Не мога да повярвам! Мисля, че сънувам кошмар...ще се събудя и всичко ще бъде както преди... Много боли! И тя сложи свития си юмрук върху гърдите си.
- Хайде, кажи най-сетне, че и мен взе да ме стяга гърлото само като те гледам, без да знам причината, макар че започвам да се досещам...
- Онзи ден мъжът й беше заминал спешно за селото си. Беше починал чичо му. Соня не беше добре и остана в къщи. Два дни я наглеждах аз. Децата й са студенти в Бургас, и двете. Сготвих й пилешка супичка, сварих й чай. Ходих до аптеката за лекарства. Тичах и на работа.
Считах свое задължение да й помогна. Страхил, съпругът й, се беше обадил, че ще се забави още един ден. Но явно не се е наложило, защото завчера по обед, без тя да знае, се прибрал...
И тук, през сълзи Петя най-после `изплю камъчето`:- Отворил той вратата, човекът, не чул шум от никъде и си помислил, че Соня е на работа. Тръгнал да се преоблича в спалнята и...ужас! Какво да види! Моичкият с жена му голи-голенички... Хванал го и с ритници го изгонил! Добре, че не е бил с униформата, в която държи и пистолета си. Че кой-знае каква трагедия щяхме да изживеем... Срам, сестро, голям срам... Ама въпросът даже не е чак толкова в срама... Заболя ме предателството... Моят си го знам... залита си... но с най- добрата ми приятелка...а от нея... никога не съм очаквала това. Вярвах й, както вярвам на себе си... И на мен винаги ми е бил симпатичен Страхил, но не съм го погледнала с очите на жена...Сега как ще живея, как ще се разминаваме... години бяхме толкова близки... Умът ми не го побира... Толкова мъже в този град, с моя ли трябваше да го прави... много ме боли... Сега накъде? Посъветвай ме!
Гледах я, съчувствах й, но нямах право да й давам съвет. Проблемът беше много личен и решението трябваше да вземе сама.
- Пете, мисля че в близките дни най-напред трябва да се успокоиш, за да можеш логично да размислиш. Бързите решения много често излизат ялови и после съжаляваме за тях. Друго не мога да ти кажа. Въпросът е деликатен, личен. Ти сама ще помислиш и решиш...А каквото и да решиш, аз ще бъда с теб! Не го забравяй!
/следва продължение/