на Р. и З
Скандалът току-що е приключил. Казано, извикано, изкрещяно е всичко най-лично и отвратително, което двама, които са се обичали, могат да си кажат.
Детето ги наблюдава, свито в единия край на леглото.
Тегава тишина сега се наслоява като бавен, отровен дим.
Той знае, че трябва да си отиде и го е заявил. Тя иска свободата си, а той ревнува. Ревността му има своите основания в честите й закъснения през последния месец, в увъртанията и отклоняването на въпросите му, в дистанцията, на която тя го държи. Най-накрая, вчера вечерта той я видя прегърната с друг мъж в една кола зад ъгъла на блока, паркирана така, че да няма видимост от балконите. Ала той се прибираше точно от там и я видя.
Двамата живеят заедно от доста време, но нямат брак. Срещнали са се в труден и за двамата момент и са минавали, подкрепяйки се, през добри и лоши събития. Детето не е негово и всъщност взаимно не се харесват особено. Той е вглъбен, затворен човек, а малкият е буен, жив, пакостлив, което често го дразни. Понякога, в пристъп на строгост, той го пошляпва зад врата. Не че има някакъв ефект...
Телефонът й звъни. Тя отива в кухнята и говори кратко. Когато се връща, очите й блестят. Облича се трескаво, гримира се бързо, но грижливо и хлапва външната врата, без да каже дума. Дори винаги любопитното момче този път не я пита къде отива.
Той се разкъсва между примитивното желание да я настигне до асансьора и да я удари и цивилизования опит да запази самообладание. Установява, че културният пласт е отчайващо тънък и си го налага с усилие на волята. Всички теоретични постановки от типа: "Ако обичате човека до себе си, радвайте се, когато е щастлив, дори и без вас", сега му звучат кухо и неубедително. Струва му се, че човечността е само мигновен проблясък във всепоглъщащия мрак на скотщината. Надниква в себе си от неподозиран ъгъл и това, което вижда, го кара да се изсмее горчиво и окончателно да загуби вяра в, и без това, не особено смисленото съществуване. Ироничното е, че през всичките години, прекарани заедно, тъкмо тя бе ревнивата - с една понякога абсурдна и болезнена ревност. В такива моменти, той се опитваше да разсее страховете й с шеги, прегръдки и целувки. Ревността й му се струваше смешна на фона на това, че с всяка изминала година се бе влюбвал все повече в тази жена, трогнат едновременно от нейната всеотдайност и от прозрението, че с нея той някак е себе си - завършен, цялостен, успокоен. А ето, само за месец, тя се бе превърнала в коренно различен, непознат и враждебен човек.
Среща стрестнатия поглед на детето и се измъква от мислите си.
-Хей! - смига му той невесело. - Искаш ли да отидем до кафенето? Ще пием сок и ще ядем пуканки...
Сервитьорката скучае. Няма клиенти, с изключение на самотния тъжен мъж и момчето. "Самотният тъжен мъж в кафенето", така го нарече тя в себе си, още в деня, когато той жената и детето влязоха за пръв път. После разбра, че са се нанесли в един от съседните блокове. Жената говореше много, непрекъснато обясняваше или разказваше нещо, а мъжът я слушаше мълчаливо - кога с интерес, кога с един странен, отнесен поглед.
Понякога той идваше сам, пиеше кафето си и си записваше нещо в един тефтер, с все същия отнесен поглед. От него просто лъхаше на някаква неопределима тъга.
Понякога жената идваше само с детето. Сприятели се бързо с редовните посетители и, обратно на неконтактността на мъжа, споделяше с тях всичко, което й хрумваше.
Детето беше немирно, чаровно и... досадно. Несъмнено не беше негово. То имаше респект от мъжа, но това беше един вироглав респект, нехарактерен при истинско бащинство. С майката близостта бе очевидна, но респект нямаше. Тя го оставяше да вилнее, без да му прави забележки, погълната от поредния разговор, а после плащаше онова, което детето бе счупило, избъбряйки някакви неискрени извинения.
Понякога сервитьорката се чудеше какво свързва тези двамата. Впрочем те от доста време не бяха идвали заедно. А сега дори детето беше някак необикновено кротко. "Става нещо с тия хора", мисли сервитьорката и надава ухо, за да чуе какво си говорят двамата...
- Какво ще правим после? - пита момчето.
- Ще напазаруваме, ще си приготвим вечеря... Искаш ли? - отвръща мъжът след кратко мълчание, през което гаси прекалено дълго цигарата си.
- И ще играем "Не се сърди, човече"! Искаш ли? - пита на свой ред момчето.
- Може...
- Мама е страхливка! - казва внезапно детето. - Винаги, когато пресичам, се страхува, че ще ме блъсне кола.
- Тя ти е майка - казва самотният тъжен мъж. - Обича те и се притеснява за теб.
Един ден, когато станеш баща, и ти ще се страхуваш за детето си.
- Аз ще го защитавам! - казва момчето.
Известно време двамата мълчат.
- Не искам да си ходиш! - казва детето.
- Налага се - отвръща мъжът. - Понякога това е единственото възможно решение.
- Аз не харесвам чичо Николай! - казва детето. - И ще ми е мъчно за теб! - добавя неочаквано то и сякаш го погалва право по нараненото сърце.
Той посяга внезапно и разрошва косата му.
Плащат сметката и си тръгват.
"С тъга можеш да спечелиш една жена - мисли сервитьорката. - Но не можеш да я задържиш..."
Тя не подозира, че преди няколко дни, мъжът бе записал почти същата мисъл в тефтера си.
Детето му помага да измият съдовете в препълнената мивка, да сготвят и да подредят масата. Така ги заварва майката, когато се прибира, надвесили глави, да играят "Не се сърди човече".
- Виждам, че добре се справяте без мен! - казва тя едновременно сговорчиво и предизвикателно.
- Учим се как да живеем добре без жени - отвръща мъжът.
- И да се обичаме един друг, защото и двамата имаме нужда от обич! - обажда се дръзко и накак възрастно детето. - Хайде, трябва ти петица и ще ме биеш! - обръща се то към мъжа и сякаш цялото му същество иска той да изкара тази петица.
Мъжът хвърля. Зарчето се търкулва, спира се в стената на кутията и застава на
калъч.