автор: severianin

“...жабите.
Това е мойто войнство, от което
се раждат най-красивите принцеси.”
Генчо ВИТАНОВ, “Елегия за бавното движение”

Обичам приказки от старо време,
но как да вярвам в думите им мъдри,
че и до днес във всяка жаба дреме
една добра принцеса златокъдра?

Целувах дълго, ненаситно, страстно,
но жабите си бяха просто жаби!

Или е време вече да порасна,
или целувките ми бяха слаби,
но ни една не се превърна в мрака
в красавица, достойна за палата –
зеленото ми войнство все тъй квака
и тоя свят край мен е все тъй блато.

А няма и магьосница наблизо
да ме превърне в стар жабок наесен,
за да изквакам с блатен оптимизъм,
че днес съм в обществото на принцеси.

Вървя през мокрото.
В нозете жвака.
Надеждите ми стават все по-слаби.
Не ми се вярва някъде да чакат
принцеси, омагьосани на жаби!

Е, може в приказките да изглежда,
че са край нас, с коронки на главата,
но в тоя зъл живот е безнадеждно
да чакаш чудо,
а да газиш в блато.