автор: milanov

Знае се, че ние хората от тълпата, сме си доста посредствени.
Превъртат ни управляващите както им е удобно на шиша- но учудващото е, че трябва и да им ръкопляскаме. То, ръкопляскането, си е наша, родна черта, с която най-вероятно не бива да се гордеем и затова ще се опитам да прeнасоча тази деликатна тема в посока към любовта.
Там глупостта си е доказано безпределна. И нюансите й са толкова много, че прелиствайки я, едва ли някой би ми се обидил за некоректни определения, измъкнати от дяволския лъч в лабиринта на въздишките.
И тази нощ, както понякога се случва, тя ме споходи. Като казвам любовта предполагам, че се долавя желаният й смисъл.
А пред другата се прекланям така, както малко хора биха си позволили- било от семейни задръжки, срам или от невежество.
Нека да прескочим онези свързани с подписи двойки, защото ако не всички опитали вкуса на брачната адаптация, то стадната им част се опитват като недодялани лишпери да замажат липсата на чувства с всекидневно лицемерие.
Но, за да не ни притиснат облаците от трагикомичното състояние в примиренчеството, ще се върна към фриволните забежки...
Те не са за гордост. Но ми се иска да надникна в далечното минало и как като хлапе се смеех пред безуспешните набези на батковците сред по-завързаните момичета. Учуден се опитвах да схвана причините за безплодните им забежки. Но било от променящите се времена или по-скоро от очертаващата се консумативна нагласа и на жените, уроците, които получавах от живота бързо избледняваха.
А красотата си е привлекателна. И когато, в разгара на лятото, се размина с някои оскъдно загърнати бедра- над които чевръсто дупе ме предизвиква с впечатляващите си извивки- лицето ми се обръща през рамо и порочната моя душица напуска здравия си разум.
Ето тук се връщам към глупостта или към това безпокойство, което ни обзема когато явно сме се сблъскали с нея. И защо, ако трябва да си признаем– най-хубавите ни мигове от живота са свързани с това чувство на вина към някое друго, близко до нас- познато до болка дихание.
Макар и смутен, и прокълнат от съпровождащата ме абсурдност, се вмъквам отново в празничната нощ. Виждам как пийналите дами неусетно преодоляват страха и част от задръжките, а погледите им се впиват все по-задълго върху вече набелязаните от тях- естествено понабъбнали обекти.
Музиката, тази любовна лирика- изтървана с нежни строфи, неусетно разбива катинара към навлажнените потайнства.
Господи, прости на някои жени, защото част от тези развълнувани същества не са се докосвали отчайващо дълго до върховните изживявания. А толкова краткото е пътуването към безкрайността.


31.01.2012г.