автор: tzvetcomarinov

- Госпожице Кортенска. Може би да поговорим?
Трепна. Неизвестносттта е сестра на страхът и рядко успява да го прикрие. Младатажена показа, че освен чар може да излъчва и спокойствие. Превключи на
потребността.
- Не дадох съгласие за разговор миналия ден, а само ви посочих как може да стане.
- Правилно ви разбрах тогава, но съгласете се и вие, сградата на съда не винаги е най-удачното място за всякакъв вид приказки.
Стои преградата непокътната и не е ясно още, как да се преодолее. В един случай това може да се превземе след дълго обсадно положение, а при друг - обратното. Направо ще ви отворят парадния вход и посрещнат като победители.
- И от какъв тип ще бъде нашия? - очите насреща направиха на-глупавия опит да изразят любопитство.
- Личен. Такъв, дето нека остане само между нас двамата.
- Странно. - Опита да го прикрие с шеговитост младата дама, а изобщо не се получи.
Женското кокетство е неповторимо удоволствие, но само когато бъде искрено. Иначе носи отвратителния мирис на тиня и застояло.
- Позволих си да поискам среща с вас, но да бъде след работното време. И ясното съзнание, че ви нарушавам по някакъв начин личния график на ежедневието. Юристите са точни и подредени хора.
- Да се надявам ли, че познанията ви за тях не са като за етикета.
Полезно е понякога и да не се отговаря. Щом крачите заедно върху тротоара е достатъчно. Понякога замества и машинално казаното "Да". А мълчанието е още по-удобно, ако внезапно кажете "заповядайте" и за потискане евентуално възражение, отворите вратата на заведението. В кафенетата от тоя тип влизат предимно дребния бизнес, интелигенцията и дори тинейджъри, които не държат да натрапят своето присъствие. Нямаше и от особите, които са залепили стикер "хрътка", но според самопреценката си. Двете млади девойчета и без напрягане притуряха вкус към всичко дето сервират по масите.
Съдийката Преслава Кортенска не пропусна да го унижи предварително. За себе си избра плодов чай, а с очите го попита надменно "По джоба ли ви е?" На капитанът предстоеше връщане в София и нямаше нищо против двойно кафе. Да понамали критиката срещу недоизпипаните си маниери, побърза да се засстрахова:
- Госпожице Кортенска, още веднъж се извинявам, че ви отнемам от почивката. Вероятно от запланираното лично време за вечерта.
Погледна го така, сякаш изслушва скучна пледоария в съдебнат азала, но отзад напираше смесицата. В нея вече имаше от всичко по малко, но то не се насилваше да вземе връх, а изчакваше от останалите проява на слабост. Миладинов реши да поведе хорото.
- Прието е когато има дама на масата...
- Хайде да не си припомняме взаимно уроци по етика и естетика.
Съгласи се моментално. Проявата на нервност от противника е важна предпоставка за успеха. Тогава напред, капитане, ноне и чрез фронтална атака. Прекъснаха го без никаква проява на смущение или объркване.
- Нека ви спомена за кое не искам да разговаряме. Така ще спестим взаимно от времето си.
Щом не ви позволяват да обясните как трябва да се държите на масата, никак не е задължително и да питате - "Съгласна ли сте?"
- Няма да говорим по делото на Борис Къчовски и прехвърлянето на дворното място за строеж на вашата вила. .
Отсреща всичко изглежда спокойно, а той какво очаква от устата дето прибързано отпи поредните глъдки от чая. Младата дама не е кой да е, а напорист съдия, който понатрупа ли повече опит и обиграност, ще погледне и по-нагоре по стълбата.
-Ще бъде истинско воайорство - продължи Миладинов, сякаш най-малко го вълнуваше дали го слушат. - Да разговаряме за вашия бал в гимназията и следването в юридическия.
Най-после го погледнаха в очите, не да изразят благодарност за топлите думи, а да го убият. Можеше и това да стане, повечето съдии не се разделят с личното оръжие. Клепачите се попритвориха не за прицелване, а да преместят очите към дамската чантичка, която лежеше безучастна към монолога върху свободната табуретка. Какво има в аксесоара понякога и собственичките му не знаят, но поне едно от двете със сигурност е вътре. Ще извади джиесема за да каже няколко реплики. И какво ще постигне. Малка динена кора върху която може да стъпи ако не внимава, но това няма как да стане. Ваденето на оръжие и отправяне на заплахи не може да прескочи дори мижавата преграда на развинтената фантазия. Младата лъвица беше натрупала преждевременно опит като по-старите в прайда и разсъждаваше жизненоважно. Зад фасадата на привлекателна млада дама се криеше студената и пресметлива глава на владетел. Такъв дето пуска в своята крепост всеки желаещ, но ако носи дарове.
Най-сетне очите се върнаха и застанаха срещу неговите. По-спокойни вече дори леко дръзки. "Ще свършваш ли, нахалнико, или да ти плисна чая в сурата?" Е, за предпочитане си е вкусната течност пред дулото на пистолета. От където може да изскочи дори смъртта.
- Няма да говорим - обеща спецът по организирана престъпност. - Защо например Коцето снабдителя получи за дребна кражба от фирмата където работи възможния таван на присъдата, а човекът с три висящи дела намери смъртта си на магистралата в Гърция и без да го одраска закона.
Ароматичната течност можеше и да не стигне дрехите му, но със сигурност ще изцапа плота на масичката. Младата лъвица насреща му сега е любимка на прайда и за още самочувствие размята тогата из коридорите на съда, но от самолюбие е забравила един измежду на-важните принципи на еволюцията. Младото и новото движат живота напред.
Измежду двете нежни създания до барплота, все някое ще доприпка до масата им за да почисти разлятото. И дори съвсем деликатно ще попита "Да ви донеса ли отново?" и хич няма да му пука, сетне да клюкарства пред другата сервитьорка - "Оная мацка нещо е развълнувана. Разля си чая".
Преслава Кортенска дали се вълнуваше дълбоко, знаеше само тя, но съобразително върна обратно чашата върху чинийката. И капитанът най-сетне усети, че е прекалил с монолога. Млъкна и в нагласата да бъде продължително. Така постояха може би повече от десетина минути. Единият не бързаше за никъде, другият го измъчваха неяснотите и той не издържа.
- Кажете какво искате? - попита младата съдийка Преслава Кортенска.
Успя да я изненада малко, ще продължи тогава в същия стил.
- Нищо за семейството, приятели и близки.
Лъвицата от прайда се наежи, приготви се за убийствен скок. Тоя ако не е смахнат, тогава се прави на блудкаво интересен, но ще си го получи в излишък. Защото вероятно не знае с кого си има работа.
"Грешиш, маце" - каза на ум капитан Миладинов и това му достави истинско удоволствие. Не вярваше вече да не е разбрала до сигурност, че той няма нищо общо с колата за която я подведе келнера - помияр.
- Тогава какво искате?
Някои дори цели книги са написали за леденото спокойствие, без да са проверили дали съществува. Наивници, които търсят други себеподобни за да им повярват.
- След няколко дни е делото за трите рускини. Постарайте се да издадете максимално предвиденото от закона наказание.
Погледна умоляващо и това го обърка донякъде. Очите насреща казваха "Не искайте това от мен", докато той очакваше всичко друго. "Я си гледай работата", "Как си позволявате вмешателство в съдебния процес" и останалото с което боравеха някои представители на Темида, за да решат свои проблеми извън правораздавателния процес.
"Щом си направила опашка от искащи към теб, не се чуди защо хрътки са ти надушили дирята". Заради едни красиви очи и безупречна фигура да провали цялото тичане до сега, видя му се крайно неизгодна такава сделка. Няма да я приеме, а някъде из правилата на етикета сякаш имаше нещо, което насочваше и обясняваше как да постъпи. Досети се. Трябва да го изрази на глас.
- Госпожице съдия, вие сте избрали пътя си. Трябва сама да решите, ще продължите ли още по него или се отказвате. Препоръчвам ви да издадете най-тежката присъда за която дори прокурорът по делото няма да е толкова настоятелен.
Слушаха го внимателно, уверен беше в това до категоричност. Очите тичаха нявсякъде другаде чак до ъглите на заведението и не застанаха нито веднъж срещу неговите. Защото ги мразеха.
- Споделих каквото исках, по-нататък вие решавайте. Благодаря за компанията. - пусна нещо, което можеше да се тълкува и като усмивка.
Спецът по тежка престъпност стана от масата. За влизането в кафенето може и да имаше някакви колебания, но сега вярваше че ще го последват и без настояване. Сметката за чай и двойно кафе не заслужаваха чакането, момичето да ровичка предълго и чантичката си докато събере рестото.
Излязоха от заведението и за всеки случаен наблюдател, те приличаха само на двойка млади хора, която е прекарала чудесно времето си вътре. Продължиха по тротоара още двайсетина метра, след което капитан Миладинов изрече полувежливо "Довиждане" и усили крачката. Никак не подхождаше на една млада и красива жена да подтичва подире му само за да изглежда, че са заедно. Още повече след минута - две някой щеше да й каже "Добър вечер, съдия Кортенска".

Цветко Маринов