автор: rupani

Тази история е малко по-дълга от обикновено, но си заслужава.
...
Спас имаше гадже. По точно, имаше две гаджета. Едното тъкмо го беше изоставило, в което нямаше никакво съмнение, защото току-що бе научил, че се е оженило зад гърба му, без да му каже и дума; а другото тъкмо щеше да му пристава, в което също нямаше никакво съмнение, защото то никога не лъжеше Спас; понеже му беше най-добрата приятелка от години, нещо като сестра, ама вече – не сестра; поради което Спас сега чистеше квартирата; тоест, заличаваше следите от предишното гадже... то не че имаше кой знае какво да се разчиства, само снимки и рисунки, и разни глупави подаръци; с предишното си гадже Спас имаше само платоническа любов.
В ръцете си сега Спас държеше една снимка, която след секунди щеше да полети в кофата с горящи снимки и артефакти. На снимката беше Спас, а от двете му страни бяха двете му гаджета, той беше обърнал гръб на сегашното и гледаше предишното, а предишното гледаше някъде напред; а сегашното гледаше лукаво към Спас; и прочие такива...
Важното в случая беше, че двете се различаваха коренно една от друга: предишната беше с къса, четинеста коса, преждевременно побеляла, а бъдещата беше с дълга мека коса, с естествен русоляв цвят; предишната беше по-скоро хърбава, бъдещата беше по-скоро пухкава; предишната носеше огромни очила, бъдещата имаше зрение на сокол – можеше да умери Спас между очите с малокалибрена пушка от сто крачки разстояние (фигуративно казано).
Спас винаги се бе чудил на тази снимка – как добре си личеше на нея, коя избира той - тази с очилата, и как добре се виждаше как другата съжалява, че Спас не гледа нея... Така винаги си мислеше Спас, а сега, какво стана?
....
Спас хвърли снимката в огъня и въздъхна с известно блаженство – в тази мразовита вечер, на балкона, той имаше усещането че се хвърля с главата надолу в бездна от лава, където, в края на краищата, ще намери щастието. Спас винаги бе вярвал че е късметлия, защото бе роден в неделя.
Бъдещата му дружка се оказа сериозна и те скоро се ожениха, и им се родиха деца, и живяха неразделни до края на дните си, в крайна сметка по-скоро щастливи, отколкото нещастни, но не това е краят на историята, която искам да разкажа...
През цялото това време, всъщност, Спас водеше един двойнствен живот. През деня беше Спас със жена си, а през нощта беше Спас с очиларката.
Жената на Спас наричаше предишното му гадже "очиларката" и много я мразеше; поради което на Спас още в самото начало му се наложи да премине курс на тиранична само-терапия, целяща да избие от мозъка му всеки спомен за очиларката и най-вече приятните спомени. И ако дневният Спас бе успял да намрази очиларката до такава степен, че да убеди и жена си в това, то нощният Спас бе подложен на непрекъснати атаки от очилатото същество, с което живееше в сънищата си като с жена.
Спас живееше в сънищата си женен за очиларката още докато бяха гаджета. Може би поради точно тези реалистични сънища Спас бе така муден в реалната си връзка с нея и никога не намери смелост за нещо повече от просто, старомодно ухажване, което между впрочем, продължи 6 години.
............
Цял живот Спас се бе страхувал само от едно нещо - да не разберат хората, че е луд. Спас знаеше че е луд още от малък, но понеже дълбоко в съзнанието му някой, най-вероятно майка му, бе загнездила идеята че Спас трябва да се харесва на всички, той всячески се стараеше да изглежда добър, достигайки в този си стремеж до крайна ненормалност. Така или иначе, никой досега не бе заподозрял, че Спас е толкова луд или поне си мълчеше, изпълнен с крайно състрадание към Спас.
Една от лудостите на Спас беше способността му да сънува всяка вечер и през целия следващ ден да предъвква съня си. Той така добре помнеше всичките си сънища, че и на сън можеше да каже, дадено нещо дали го е сънувал или наистина го е преживял; в същото време, в опитите си да контролира сънищата си, достигна такива висоти, че на моменти сънуваше напълно неконтролируеми неща – които, естествено, на другия ден се стараеше да заклейми като крайни небивалици, но единственият резултат от напъните му бе, че в него трайно се загнездваше конкретното чувство, с което се събуждаше от поредния си сън.
И тези чувства се трупаха и трупаха, и той бе убеден, че най-любимото същество за него е очиларката, и той е готов на всякакви жертви за нея – дори и да не я пипне с пръст шест години.
............
Сега, когато вече изтрезня напълно от този шестгодишен кошмар, най-вече благодарение на сприхавата си жена, Спас се успокои, понадебеля и пак започна да сънува очиларката; върнаха се старите сънища на нежна любов и вечно щастие с нея.
Спас се примири със съдбата си - той си разработи една желязна теория, която тотално отричаше всички сънища, и която доведе до такова интензифициране на способността му да сънува, че започна да сънува още по-откачени работи.
Спас беше благословен в своята лудост - той никога не бълнуваше насън, колкото и да пиеше, никога не се напиваше дотолкова, че да започне да лее душата си на всеослушание – умееше да се владее до съвършенство; всеки път, когато жена му го заядеше за очиларката, той най-искрено заявяваше колко я мрази (очиларката), и как тя е била най-големия му кошмар в живота (ех, жена му да можеше да узнае истинските размери на този кошмар!); и бе така убедителен в изпълнението си, че винаги успяваше да я убеди (жена си) в своето съжаление, омраза и покруса от живота с очиларката.
Междувременно, жената на Спас, макар да познаваше и кътните му зъби, никога не разбра за терзанията на Спас и за нощните посещения при него на нейната стара съперница. До голяма степен това се дължеше на факта, че тя много добре усещаше какво куку е Спас, но съвсем съзнателно се стараеше да не го забелязва. Тя всъщност обичаше Спас и знаеше, че той я обича и е готов на всичко за нея; готов да озапти дори своята върховна лудост. Истината бе, че тя самата бе не по-малко луда от Спас, но за разлика от него не се стараеше да прикрива тази своя черта, а я изразяваше най-открито, по простата причина, че можеше да си го позволи при наличието на Спас до себе си; винаги Спас опираше пешкира за нейните изблици на ненормалност.
И както краставите магарета се надушват през девет баира, така и двамата, може би, се бяха намерили благодарение на своята лудост. Лудостта на жена му бе онова нещо, което най-много плашеше Спас, но и най-много го привличаше; правеше му удоволствие да я озаптява; Спас винаги опираше пешкира, винаги отнасяше ударите, винаги потушаваше развихрилия се тайфун (иначе дребната му жена) преди да се е разпространил в света и да го е затрил; той бе като онези комиксови герои, които умееха да погълнат взрива на атомна бомба и да спасят човечеството от смърт.
В редките случаи, обаче, когато Спас се разбеснееше и изпаднеше в истерия, жена му ставаше като непоклатим стълб пред всепомитащо гюлле и двамата си разменяха ролите, в тази игра на разрушение и умиротворение. Двамата просто бяха родени един за друг – когато се намираха в противоположни страни на уравнението, те взаимно се унищожаваха и ако не бяха заедно, светът сигурно щеше сериозно да пострада.
.............
И така, докато Спас постепенно дебелееше, жена му постепенно се вталяваше и му се виждаше все по-хубава от преди. Понякога, ей така – без причина, се заглеждаше в нея и си викаше "Брей, каква хубава жена имам!" - и нищо не казваше на глас.
Постепенно жена му разви фикс идеята, че е дебела, а Спас разви фикс идеята, че жена му ще се разболее от анорексия. Но това не се случи, нито жена му надебеля, нито разви анорексия, само Спас реши да се храни по-умерено и взе че се върна в панталоните си от сватбата.
Някъде по това време жена му видя очиларката със сегашния й мъж - и двамата били дебели като тюфлеци, нещо в което Спас въобще не се усъмни – той знаеше, че очиларката рано или късно ще надебелее. В сънищата му обаче това съвсем не беше така – там тя си беше слабичка и миличка, просто да я изядеш; и Спас често я изяждаше.
На сутринта това го докарваше до тотална депресия, която ако се случеше на някой друг, сигурно би го убила, но той беше Спас-непоклатимия и поглъщаше собствените си депресии така, както поглъщаше атомните взривове при скандал с жена си - все едно нищо не бе станало - накрая всички се усмихваха. За капак на всичко, лудостта, която владееше Спас и жена му не винаги имаше разрушителна цел. Доста често тя се проявяваше в дръзки начинания, които лека полека се превърнаха в богатство. Едно от терзанията, което гризеше Спас след нощ на особено мокър сън с очиларката бе, че дори и теоретично той да се беше оженил за нея, то едва ли щеше да стигне до завидното материално положение, в което се намираше със сегашната си жена. Защо тогава постоянно сънуваше очиларката?
Колкото и да отричаше общоприетите схващания за сънищата, той не можеше да не признае едно – сънищата бяха отражение на желанията; Спас гледаше на себе си като на демон – неясен и мъгляв субект, който не знаеш какво ти е намислил, но във всеки случай – нищо добро.
Каквото и да беше намислил демона, Спас знаеше със сигурност, че козните му не ще успеят – Спас щеше да го победи във всичките му начинания. Поне с такова чувство ставаше Спас сутрин от леглото. А няма по-лоша лъжа от самозалъгването. Един от пробивите, които демонът бе успял да осъществи в защитата на Спас, бе че Спас непрекъснато страдаше от чувство за вина спрямо очиларката. Той непрекъснато се обвиняваше, че я е наранил и ощетил, че е опропастил живота й, и в мислите си често се срещаше с нея, и й искаше прошка; но тази среща не се случваше нито наяве, нито насън.
И Спас блуждаеше вечно неопростен. Веднъж му се стори, че я вижда на една великденска служба в църквата - тогава сърцето му се разхлопа яко - тя беше сама, беше усмихната; беше жертва на демона в Спас. Доста се беше променила, беше си пуснала дълга коса, някак се бе извисила; на Спас, от вълнение, гардът му така падна, че бе на път да се издаде пред жена си.
От това го спаси срещата с истинската очиларка, състояла се най-неочаквано скоро след великденската служба – разминаха се на улицата, очиларката си беше същата както и преди – слаба, с късата четинеста коса, боядисана в ярък оранжев цвят, с големите очила; и хвърли на Спас такъв смразяващ поглед, че мигом го освободи от всичките му терзания.
Дори не се и поздравиха. Спас реши, че е излекуван.
........
Но, не би; Спас продължи да сънува очиларката...
Ето такъв, коварен беше неговият демон – караше го непрекъснато да чака момента, в който сънищата с очиларката щяха да се сбъднат:
Някога – там, в неясното бъдеще, те двамата щяха да се срещнат, обрулени от живота, изхвърлени от вълните на съдбата на брега на смирението, заслужили своята почивка; и щяха да си простят; и щяха да заживеят заедно, и щастливо; макар и на стари години. Защото възрастта напредваше, а сънищата не се сбъдваха...
......
Само се появиха внуци, Спас побеля, жена му побеля; за свой най-голям ужас тя трябваше да си сложи очила, защото от работата с компютъра зрението й се влоши доста; стана още по-заядлива и по-стройна - нали сега трябваше да съперничи на снаха си; и един ден сърцето на Спас не издържа и той получи удар.
Отдавна чакаше той този удар, от малък още чувстваше, че има проблеми със сърцето, и беше благодарен на Бога, че това го сполетя на такава, все пак, напреднала възраст; но не очакваше да получи удар заради това:
Защото, както един ден си четеше вестника, на верандата на скъпата им вила, в планината, вдигна поглед от вестника и видя през портата в двора да влиза очиларката - истинската очиларка, онази от сънищата му; но тази очиларка беше жена му.
Беше решила, че е крайно време да отреже своята буйна коса, която цял живот Спас не й даваше да реже; и крайно време да смени старите си очила с по-модерни, а модите понеже се повтаряха през двайсет-трийсет години... и сега тя беше със същите очила, като на очиларката, когато Спас я видя за пръв път.
И на Спас му стана ясно, кого всъщност беше сънувал през всичките тези години.
Алилуя! Сънищата наистина вещаеха бъдещето – те отдавна бяха предсказали, че Спас ще живее щастливо с очилато същество, но той, както винаги, не бе ги разбрал. И сега от щастие получи удар!
....
Разбира се, беше достатъчно разумен да се свлече на земята десетина минути след като жена му влезе в къщата.