автор: secret_rose

Дерето на Шейтана и златния орел.
Мерсин, 2006

Сънят се върна и тази нощ, лепкав и мътен като дълбоката тиня в кладенеца насред пустинята, която с изранени нозе обхождах за ковчежето предишната нощ. Този път не можех да помръдна, кладенеца бях аз. Преливах от застояла вода, в мен прокарваха коренища жилави слузести същности, увиваха се над слепените по стените ми лишеи, изпълваха сърцевината ми и сплитаха неразгадаем мрежест лабиринт около единственото съществено присъствие, изгубено навътре. Коренищата на съществото ми потъваха в хладната мокрота на подземните светове а единственото око - входа към мен бе изложено на огъня на жаркото пустинно слънце. Приличах на финикова палма с изсъхнал живот, покълнала от костилката на обречеността.
- Абстрактните картини които сънуваш не означават нищо. Освен това как може кладенец да покълне, покълва само извора. Кладенците са човешка направа.
- Права си. Камък връз камък това става.
Не можех да не се съглася с логичното тълкуване на Илькнур но ми се струваше, че не съвсем ме разбира. Стените на кладенеца не биха могли да са пречка, те са само направление. Събирателна точка, от която да се излее безкрайната живина на пустинята и да изригне в светъл гейзер над пустошта. Като чучур, изливащ планинска вода, взидан в скалите. И това ако не е покълване - фонтана на земята, понесъл неоткриваемото ковчеже на истината. Някои го наричат оазис.
Вървяхме твърде дълго вече и краката не ми държаха. Камънаците нямаха край, скалите се диплеха пред нас с грапавите си възвишения, драките ме дърпаха назад и неусетно се свлякох на тревата.
- Почивка, моля... поне за малко.
- Добре.
Тъкмо разтваряхме раниците за подкрепителни сандвичи когато чухме глъч. Извърнах глава към врявата и видях раздърпано босоного момиче да тича към нас и да вика за помощ. Щом ни съзря обаче се вкамени и не помръдна. Мъжа ми скочи, исполина на Илькнур го последва и след миг пред изумените ни погледи двама мъже се озоваха с очи в пръстта и ръце зад гърба, притиснати от мъжете ни.
- Какво става тук? - скочих на крака и се завтекох към девойчето. То обаче се разпищя, изблъска ме и хукна да налага мъжа ми, стоварил крак върху гърчещия се преследвач.
- Пусни го, пусни го, кой си ти та го държиш!
G. вдигна ръце пред нея и отстъпи, двамата се изправиха и сякаш нищо не е било отупаха дрехите си и тръгнаха да си вървят, блъскайки девойката пред себе си.
- Ей, я чакай, чакай. Кои сте вие? Защо тя бягаше от вас?
- Не е твоя работа! Върви си по пътя!
- Бе я не ми крещи а спри да не те ступам набързо.
Отнякъде изникна пистолет и едва видях, че го държи мъжа ми. Светещото дуло проблесна като светкавица и замрази двамата на място.
- Пистолет? Боже... От къде го взе?
- Шшш, няма да го ползвам, но да видим тези кои са.
- Не е наша работа, свали това оръжие!
Русият гигант се пресегна, взе пистолета и го мушна в кобура на кръста си. Не бях забелязала, че го носи но явно наоколо имаше защо.
- Кои сте! Казвай!
Бяха възрастен мъж и момче, както вече можех да видя. Девойката се оказа дъщеря му. С нежелание бащата изсъска, че са семейни дела и блъсна момичето пред себе си. Очите му бяха кръвясали и изцъклени, брадичката му трепереше от гняв и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да убива. Сина му не бе по - мек, подскачаше от крак на крак, пуфтеше и нетърпеливо съскаше да тръгват.
- Семейни дела, не се меси. Позор.
- Как се оказахте тук? Града е на километри. За какво си я довел тук? - мъжа ми настояваше за отговор а те искаха да се измъкнат. Не изглеждаше обаче да са стреснати, просто искаха да се отърват от нас, навярно ни смятаха за натрапчиви туристи. Върнах се при раниците и седнах. Не ми се гледаха разправии и оръжия и зарових за сандвича си но в този момент от храста зад мен изникна късата цев на ловна карабина с оптичен мерник. Обля ме студена пот - терористи. Още преди да отворя уста да извикам мъжа ми с два скока се оказа зад мен, карабината - в ръцете му, собственика и - замаян с приклада на земята. Момичето видя какво се случи, отскубна се от ръцете на баща си и хукна надолу през храсталака. Последва ръкопашен бой, иззад скалите се появиха още четирима, единия ме събори и удари с лакът и докато се опомня мъжа ми бе приклещен до един камък с цев в лицето, мъжа на Илькнур - спънат зад него на земята с верига на краката а тя не се виждаше никъде. Мислех, че гледам филм. До преди минути спокойно катерехме зъберите в търсене на исторически старини. Не смеех да гъкна, само гледах в насоченото към G. дуло и се молех да не го държи наркоман с треперещи пръсти. Мъжа ми обаче не изглеждаше ни най-малко стреснат, бълваше ругатни и псувни и ако не го държаха двама навярно щеше да изтръгне пушката от ръцете му. Челюстта ми пулсираше и болеше ужасно, паниката заплашваше да ме изпълни и изобщо не знаех какво да правя.
- Гяур, а? Гяур.
- Знаеш ли изобщо какво значи думата.

_________________
*
Комутан - командир.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...