автор: voda

...И както в приказка на братя Грим,
вървях към теб и камъчета пусках,
за да бележа пътя си – незрим
за другите. Но вятърът изкусно

прошепна нещо през порочен смях
и аз, за всичко друго ослепяла,
усетих топлина И засиях.
(А всъщност, по-добре да бях умряла.)

Изчезна моята пътечка бяла –
дъждът нехайно я затрупа с кал.
А вятърът се бе превърнал в хала
и всички камъчета – разпилял...