автор: enitas

Свит край пътя старец,
нахвърлян сякаш от прахта.
Косите – мръсни, сплетени и сляти
в едно със сивата брада.
В краката му лежеше шапка
деляла с него време и съдба,
и само погледа му - тих и мрачен
запълваше огромната и празнота.
Не чуваше глъчта, ни суетата
изпълнила света - не чу и мен.
Застинал в позата си неподвластна
от самотата своя – упоен.
Стиснал в шепата монета,
наведох се и пуснах този къс,
роден от користта човешка,
в бездната на шапката до мен.
Надигнах се, да се изправя
и срещнах погледа студен.
Разбрах, че грешка съм направил
за просяк, старецът бях взел.
Приседнах свит до него,
прощавай – чух се да мълвя,
а той усмихнато дланта протегна,
извади златната пара,
до шапката си,
моята с любов положи
и вътре хвърли късчето метал.
Простен да бъдеш сине,
в живота всичко съм видял.
Че външността измамна е,
а красотата е до време,
пари и власт – превръщат те във роб,
но жест добър и благата ти дума,
както и приятелството са до гроб.