автор: iszaard

„Пардон, пардон. Мерси, мерси. Ах, на мама френчето”. Смешно, тъжно, ала все още актуално. Това е България и за новото поколение, родено след нашенската - нежна ли, груба ли, тъпа ли, безкрайна ли, но все още незавършила революция. Това е поколението на промените.
Сега, както и във времето на Възраждането е модно да изпращаме младите в чужбината на четмо и писмо да се научат, че и нас да повдигнат тук, дето сме забравени и от Бога. Да, ама не. И сега, както и тогава, (една история до болка позната ни от „Криворазбраната цивилизация”) пилетата шарени, ала недоучени, ни навират пред очите собствената си глупост и неразбиране, една идея без корени, пропита със срам от българщината. Младежи, които бързат да сменят имената си от Цветелина на Лин, например, които, видите ли, някой някога е недонаучил и на най-простите римски сентенции, дори на това, че те не подлежат на никаква промяна...
По комунустическо един мъж решил да покани шефа си на гости. Но като знаел колко ограничена съпруга има, решил да вземе предохранителни мерки и предупредил нежната си половинка само да си мълчи по време на височайшето гостуване. Казал на жена си:
- Жено, много си проста. Затуй като дойде шефа у дома само първо, второ ще обявяваш и ще си излизаш от стаята.
Така и станало. Дошъл шефът в къщата на подчинения си. Жената на домакина влизила в хола колкото да поднесе гозбите и си излизала без да се меси в разговора. По всичко изглеждало, че гостуването ще премине успешно, но като дошло време за десерта се случило неизбежното.
- Дъсера ще го ядете ли? – попитала любезната домакиня.
Така сме у нас. Не можем да избягаме от себе си по никакъв начин. И това винаги си личи, особено в най-неподходящите моменти.
Един мой бивш съученик, оперен певец, който между другото води радиопредаване, разказа наскоро следната случка:
В БНР – Варна, тоест в престижното Радио Варна преди известно време, някъде по Великден при него изтичала силно притеснена колежка.
- Аз ли съм проста – оплакала се тя – или всички съвсем са се побъркали?!
Приятелят ми вдигнал вежди и попитал какво точно се е случило.
Оказало се, че минути по-рано в ефира на Радио Варна обявили традиционната реч на папата като... Ту би, ор нот ту би..... ( няма да си играя да пиша на латиница).
- Какъв ужас! – разсмял се оперният певец, с който между другото някога учихме латински в една и съща гимназия. – Че кой глупак е чул подобна глупост. Речта на папата е Urbi et Orbi – За града и за света!
Третата история е не по-малко нелепа и отново свързана с нашенския начин да възприемаме чуждите езици, т.е доста глупаво.
Починал един художник и дъщеря му, с която той между другото много се гордеел, понеже била чудо невиждано и, видите ли, я приели да учи архитектура в английски университет, решила, че трябва да му направи некролог. Текстът за непрежалимия, макар и твърде малко познаван от нея татко звучал по следния начин: Ars longa – vita brevis! Ще каже някой, че всичко това е чудесно, понеже (ако не ни лъже паметта) това трябва да е прословутата римска сентенция „Животът е кратък, изкуството – вечно!”. Да, ама не! Защото девойката е пропуснала много важна част от речта, от езика с други думи, така наречения глагол, твърде важен за нейна зла участ в ужасния, отдавна мухлясъл латински език. И така. За да отдадем нужното на изкуството, а и на великите древни, оставили ни прекрасни максими, т.е. мъдрости, които да ползваме и в съвременния си живот, ще трябва да отбележим, че въпросната сентенция звучи така и в никакъв случай по друг начин: Ars longa vita brevis est!