автор: nickyqouo

СЕДМА ГЛАВА

ПОДЗЕМИЕТО, ДЕНЯТ И СРЕЩАТА

Докато прекрачваше прага на портата и влизаше в огрения от слънцето двор, Атанас Вълчанов наблюдаваше гърбовете на сина си Никола и на своя правнук – Крум, които вървяха прегърнати през рамо към бараката с казана.
Острата миризма на пушек, джибри и алкохол се бе настанила трайно във въздуха и не се канеше да си тръгва. Атанас Вълчанов потри доволно една в друга едрите си длани. Момчето бе цялото мокро! Дрехите му ……….. сякаш го е виждал и друг път с тях. Бе готов да заложи лулата и тютюна си за половин година, че е точно така и, че дори може да кажe къде го е виждал, може да посочи точното място, по дяволите! Бе решил да му разкаже цялата история, от игла до конец, дето се казва! Така де, няма за кога да си трае! Много е стар вече, току виж се гътнал утре и историята си остане неразказана. Е, той имаше някакви подозрения, че сина му Никола поназнайва някои неща, сглобил е туй-онуй от разни изпуснати фрази, недомлъвки и приказки на пияна глава, но кой знае дали вярва в цялата тази работа?! Самият Атанас Вълчанов понякога се будеше нощем, докосваше стари белези потънали в гънките на вече сбръчкана кожа и се питаше истина ли беше? Дали се е случило наистина? Тогава за да се убеди, че не всичко е било кошмар и лош сън, слизаше в мазето и проверяваше. В светлината на мъждива електрическа крушка отваряше своя сандък, затрупан в един далечен ъгъл със стари черги и се убеждаваше за хиляден път в своя живот, че беше истина. Докосваше вещите с изкривени от възрастта пръсти и на лицето му цъфтеше усмивка. Поклащаше невярващо глава и се изправяше с чувството, че е поне с двадесет години по-млад. Вероятно от яркия спомен. Виж, интересна работа е това, че по-скорошни събития, като, че ли все по-често му убягваха, но що да стори? „Дъртия си е дърт!” – философски би отбелязал сина му Никола – калпазанин с калпазаните! Едва навършил седемдесет години и вече по-често и по-често му казва какво да прави и що да струва! Аааа! Така не можеше да продължава, щеше да го заяде скоро, още тия дни! Без такива работи, той баща ли му е или лукова глава! Разхайтени са това младите! Ей! Разкършваше рамене, затваряше сандъка и го заключваше, мяташе чергите отгоре му и се отправяше към съседното помещение. Там си сипваше вино от скърцащата канела на бъчва която май му беше връстник. Наливаше в стара глинена чаша, сядаше в стола, казваше си сам „наздраве” и я изпиваше, докато замезваше с парче добре изсушен суджук – собствено производство, разбира се! Сега слънчевата светлина обливаше гърбовете на Крум и Никола, вървящи прегърнати през рамо на няколко крачки пред него.
- Къде поведе момчето бре?
- Как къде! – отвърна му Никола без да се обръща. Трябва да пробваме продукцията.
- А, ти май от два – три часа вече я пробваш тая продукция! – заяде се Атанас Вълчанов. Поне го настани близо до огъня, че да се изсуши, целия е мокър! Ако можеш ми обясни Круме, къде се намокри целия в такъв слънчев ден, ще си обръсна мустака, да знаеш!
Никола се намеси авторитетно:
- Казах ти, че над Лазова гора имаше облак, но ти вече освен, че ставаш упорит като магаре си май полусляп и доста глух!
- Кой е сляп и глух, бе сополанко! Внимавай как говориш на баща си, ей! – Атанас Вълчанов се изпъчи. Виждам като сокол, чувам като млад пес и ……. – не довърши изречението, но след секунди промърмори достатъчно високо за да го чуят отдалечаващите се фигури на Крум и Никола:
- Беше ясно и безоблачно, цялото небе! И такива ниски облаци има ли? Круме, ще искам всичко да ми разкажеш! Чу ли? Пък после и аз ще ти разкажа нещо, туй-онуй!
Крум Пехотата спря и се обърна бавно към прадядо си. Кимна с глава и рече:
- Разбира се! Всичко! От игла до конец! – после потъна в бараката с казана след Никола.
Атанас Вълчанов се движеше с бавна крачка към мазето, ще извади нещо за мезе. Тез двамата ще ги хване бързо ако пият на гладно. Някой суджук и пастърма ще бъде добре. Е, не е зелена салата, но какво пък, по-добре е от нищо. Мислеше си за облака надвиснал ниско над Лазова гора. Разбира се, че го беше видял! Да не е съвсем изкуфял? Но и Никола го беше видял. Отбеляза го докато седяха на пейката до портата. Беше му се сторил странен и необичаен. „С много правилна форма, като нисък купол с широката си част надвиснал над самите върхари и с гонещи се и преливащи нюанси на сиво до черно в пространство сякаш изрязано с нож в плътта на ясното синьо небе”. Атанас Вълчанов се бе престорил, че не чува репликите и коментара на Никола. Пуфкаше с лулата си и наблюдаваше облака. Никола го бе описал много точно – бре, какъв многознайко се извъди! По повърхността на облака наистина сякаш се бяха гонили ветрове и хали от цветове в споменатите от Никола нюанси и въпреки, че се движеха бързо никога не излизаха от очертанията на облака. Когато стигаха до краищата които виждаха двамата наблюдатели, цветовите вихри не се разплискваха в синевата, а сякаш се огъваха по формата му и изчезвайки от погледа им продължаваха своята гоненица по повърхността на облака. Спомени отново го заливаха като вълна докато навлизаше в хладината на мазето. Задържа се за миг в рамката на вратата и повей отвън го догони и заля с мириса на горящи дърва. Протегна крак и стъпи на първото от няколкото каменни стъпала водещи надолу в мазето. Спомни си за една друга стъпка! Протегна крак към първото стъпало и пое по стълбите нагоре. Бяха изронени на много места и леко хлъзгави от влагата. Помисли, че ако не бушуваше такъв огън щяха да са много по-хлъзгави може би. Стъпалата пълзяха по стената като в началото бе ползвана издатина в скалата която постепенно изчезваше и стъпалата ставаха по-тесни и в скалата бе изсечен полутунел осигуряващ по някакъв начин пространство за тялото на изкачващия се. Притискаше лявото си рамо в студената скала и напредваше бавно нагоре по стъпалата. На няколко места забеляза дупки в десните краища на каменните стъпала, което го довеждаше до мисълта, че там някога е имало поставени парапети, вероятно дървени. С предпазливи и бавни движения се бе придвижил нагоре и достигна кратера образуван от изстрела на „огнената пушка”. Излъчваше топлина и скалата бе нагрята. Това все пак бе по-малкия проблем, защото всъщност отворът в скалната стена през който проникваше сумрачна дневна светлина бе съвсем близо и същевременно непостижимо далеч. Стъпалата бяха разрушени и Атанас Вълчанов не виждаше никаква възможност да се изкатери до изхода. Мощта на оръжието бе издълбала кратер в скалата с доста равна повърхност и с обратен наклон спрямо позицията на войника. С голи ръце и в състоянието в което беше като цяло, Атанас Вълчанов прецени, че не е възможно да преодолее разстоянието което го делеше от външния свят. Опря чело в скалата и въздъхна, реши да остави псувните за малко по-късно, когато стигне безопасно до дъното на пещерата. Тогава ще си псува на воля! Няколко часа по-късно Атанас Вълчанов седеше в подножието на стъпалата, дъвчеше останки от прегоряло козе месо и все още не бе открил начин да преодолее препятствието. Чувстваше се все по-отпаднал, въпреки храната която бе поел. Раните му се възпаляваха и усещаше, че има температура. На моменти си мислеше, че това е от големия огън който бе горял буйно, но той вече бе угаснал и това обяснение не бе много вероятно. Бе обиколил пещерата и не бе открил нещо което би могло да му бъде от полза за да се изкатери към дневната светлина. В пещерата вече не бе толкова светло защото въглените едва блещукаха. От буйните води полъхваше хлад. Атанас Вълчанов се приближи до пепелището останало от огъня. Няколко въглена все още блещукаха. Сред пепелта обаче се забелязваше някаква неизгоряла маса, издигнатост над меката пепел. Обърса устни с обраната страна на ръката си и реши да провери. Нагази в пепелта и разрита няколко догарящи овъглени парчета дърво. Приближи до неизгорялата масивна купчина. Пепелта беше топла и започваше да я усеща през войнишките си обуща, затова побутна с крак купчината и под нея се показа това което бе останало от тялото на Гладкия. Изглежда огънят не го бе повредил. Поне на пръв поглед. Наплюнчи пръст и докосна посивялата от пепелта повърхност на нещото. Странно, не бе гореща. Може би леко затоплена, да! Но не и гореща! Атанас Вълчанов се прокле наум, че не е достатъчно умен или образован за да си обясни как е възможно това, но реши, че щом това което му се бе случило през последното денонощие е възможно, то тогава е напълно възможно да има и такъв материал който да не се нагрява от огън – при това доста буен огън. Майната му! Каквото и ще да е обяснението, не го интересуваше в този момент, искаше единствено да се измъкне от това място и да потърси своите другари. Разбутваше постепенно пепелта и все още живите въглени около корпуса на Гладкия. Обувките му се нагряваха нетърпимо няколко пъти и се налагаше да излезе с големи подскоци от пепелището и да потапя крака в студената вода за секунди докато се охлади. Обущата му димяха и миришеха ужасно.
- Ей, коя булка ще ме вземе с такива смрадливи крака! – Мисълта за това, че все още има вероятност за някакъв бъдещ живот и това занимава донякъде част от мислите и съзнанието му бе интересно откритие и за самия него. Въпреки ситуацията в която се намираше, някакво ъгълче от главата му бе заето с прозаични мъжки мисли избили и изплували на повърхността от хаоса на настоящето. След като бе успял да разчисти около корпуса на Гладкия, Атанас Вълчанов се опита да го хване удобно и да го извлече извън пепелището, но задачата се бе оказала непосилна. Атанас Вълчанов бе силен млад мъж но теглото на Гладкия, и това дори не бе цялото му тяло според ярките спомени които пазеше войника от близката им и много неприятна среща, се бе оказало непосилно. Обикаляше около торса и го буташе и дърпаше от всички възможни ъгли, но не можеше да го отмести. Тежеше ужасно. Не се осмеляваше га го задърпа за крайниците за да не се задейства огнената пушка и този път изстрела и да се окаже фатален за него. Атанас Вълчанов прекара ръка през гъстата си коса и реши да подходи по различен начин. Намери недогорял клон в края на пепелището и успя да го разпали от няколко все още живи въглена. На светлината на импровизираната си факла огледа отблизо корпуса на Гладкия и забеляза, че местата където се намираха преди главата и другите му крайници не изглеждат като строшени, разкъртени ръбове. Нямаше стърчащи остри парчета или нещо което да наподобява счупени и повредени машини които бе виждал Атанас Вълчанов. Местата в торса на Гладкия по скоро приличаха на сглобки от които нещо е било откачено. Обмисляше своето откритие, поне сам за себе си го считаше за такова, и прецени че възможностите са само три. Първата беше за него най-вероятната. Предположи, че Гладкия, който за Атанас Вълчанов бе машина, необичайна, странна и съществуването и бе необяснимо, и е конструирана по начин който позволява бързо сглобяване или разглобяване, а също така и механизъм за отделяне на частите при внезапна авария повреди или нещо подобно, което би позволило те да се използват отново може би. Предположи, че при силен удар, както е и станало при падането на Гладкия, без значение първия или втория, е имало първо удар във водата и после множество други удари в клони, скали, дънери. Тогава механизма се е задействал и крайниците и главата са се отделили. Пропуск в теорията беше това, че два от крайниците все пак бяха останали прикачени за корпуса. Това означаваше от една страна, че машината е възможно да се повреди и от друга, че ако са блокирали, Атанас Вълчанов не ще успее да отдели огнената пушка от черния корпус. Втората възможност за това как се е стигнало до настоящето състояние на Гладкия, Атанас Вълчанов виждаше в това машината да е взела решение сама да се разруши или раздели на части и да го е направила още при падането. Отново се почеса по брадясалото лице и си каза, че сигурно е луд. Глупав и луд селяк с размазани цивки и мръсотия по цялото лице. Ако машината може да мисли и да взема решения, то тогава дали отделните и части също го могат? Дали всяка от тях може да действа и да изпълнява някаква функция и предназначение сама или след като се разпадне ще търси своите части отново за да се събере в едно цяло? Така както Атанас Вълчанов искаше да търси и да се събере със своите хора от разузнавателния отряд? Все пак тази възможност му се стори прекалено откачена дори за неговото разюздано въображение. Третата възможност бе доста неприятна. Ако всички досегашни предположения се окажеха погрешни и Гладкия № 1 е бил непоправимо повреден и не е функционирал, то отделянето на части т корпуса му, без това да е довело до видими груби следи от това отделяне, навежда на мисълта, че Гладкия № 2 го е открил и е свалил от № 1 това което е преценил, че му е нужно за каквито и там цели да има. Това не бе добър вариант за Атанас Вълчанов! Той не искаше да среща отново функциониращ Гладък! Никога вече! Все пак първата версия му се струваше най-вероятна. Реши, че има някакъв начин да отдели Крайника с огнената пушка от корпуса и да го използва за да си пробие път през скалата навън. Планът му беше да разшири с около метър отвора в края на разрушеното стълбище, така, че да може да го достигне и да изпълзи през него в света. Добър план може би, ако успее да откачи крайника и да произведе изстрел. Като крайна възможност виждаше стрелба от място, без да отделя крайника от корпуса, но прицелването щеше да е по-трудно и при няколко неуспешни и неточни изстрела се страхуваше, че е възможно пещерата да се срути върху му. Това не би било решение. Атанас Вълчанов искаше да излезе и да оцелее. Бурята все някога щеше да отмине и да изгрее слънце отново, нали? Нали? Ха така, моето момче! Захващай се за работа, че.......... – Улови се, че си е говорил сам на глас и е обсъждал положението със самия себе си. Това затвърди убеждението му, че е на път да се смахне или пък вече се е смахнал и ще се превърне в селския идиот който обикаля и проси локум и баница по хорските къщи. То пък кой е лудия всъщност? Този дето яде баницата или този който му я дава, а? Май лудия излиза най-големия тарикат накрая? Тогава дали е луд всъщност? Попипа челото си и реши, че е доста топъл. Мислите му блуждаеха и всяка дреболия като, че ли ги отклоняваше в какви ли не посоки. Баници! Локуми! Раните му бяха възпалени и го боляха. Цялото тяло го болеше. Надвесен над крайника с огнената пушка, на светлината на разпаления чепат клон с пъшкане и стенания преместваше и въртеше във всякакви посоки тежката черна конструкция. Не постигаше успех. Беше уморен. Краката му трепереха. Реши да приседне върху корпуса на Гладкия, но уморените му крака се заплетоха в тежкия метал на вторият оцелял крайник и Атанас Вълчанов политна назад. Опита се да запази равновесие като се вкопчи в огнената пушка която го последва в неговия път докато не се опря в торса на Гладкия. Отслабналите ръце на Атанас Вълчанов се опитаха да задържат изплъзващия се метал, не успяха, и отново се повтори това което бе станало няколко часа по-рано. Част от крайника се завъртя гладко и безшумно. Все едно част от тръба се е завъртяла на място където не бихте и предположили, че тръбата не е цяла и е с подвижна част! Непосредствено след това завъртане Атанас Вълчанов чу добре познатия му вече звук. Огнената пушка изригна своето кълбо от огън. Пушката беше насочена вертикално нагоре и огнения заряд се разби в тавана на пещерата. Атанас Вълчанов сякаш се събуди от летаргичен сън и тялото му се задейства сякаш в него имаше един милион скъсани пружини. Скочи на крака и с препъване, подскоци и подпиране на четири крака успя да се отдръпне на два, три метра от мястото където се стовариха откъртени скали и каменни късове и всичката възможна гадост която може да се срути от пещерен таван ударен от нещо което бе по-мощно дори от оръдеен снаряд. Нажежените късове скала се блъскаха в корпуса на Гладкия и отскачаха във всякакви посоки. Атанас Вълчанов се бе отдръпнал на сравнително безопасно място въпреки, че не му се размина без няколко болезнено изгарящи попадения. Всичко стана за секунди. Гладкия бе затрупан под тонове скала и горната част на огнената пушка стърчеше героично нагоре когато от тавана се срина още една допълнителна порция скална маса. Стовари се с грохот върху образувалата се камара и неочаквано за отчаяният Атанас Вълчанов, предизвика ефекта който самият той не бе успял. Чу звук наподобяващ съскане на гигантска змия, камарата скали затрупала Гладкия потръпна сякаш отвътре и се разкъса и разпиля в няколко посоки. Крайникът с огнената пушка се изстреля във въздуха и се тресна във високия таван, другият крайник разпръсна камъни и пепел и се носеше ниско над пода по посока на Атанас Вълчанов. Срещна ръб на скала по пътя и отлетя на майната си. Атанас Вълчанов не бе помръднал от място и успя само да примигне докато всичко свърши. Някакъв механизъм се бе задействал в торса на Гладкия и двата му останали крайника се бяха отделили. Корпуса се бе изместил и бе разпръснал и разбутал затрупалите го скали, като част от него се подаваше изпод тоновете камънак. Най-важното обаче – огнената пушка се бе стоварила на пода и отскочила по каменистия под към краката на Атанас Вълчанов. Черната цев го гледаше. Едноокия звяр се взираше отново в лицето му. „Ако рече да гръмне сега, ей така, просто случайно, ще останат само обущата ми! И главата ми която ще падне точно между тях!” – помисли войникът. „Тогава ще разбереш какво е да си в края на редицата когато фелдфебелът командва „равнис”, мамка му!”. Атанас Вълчанов се измести от предполагаемата огнева линия на крайника и се отпусна на пода. Обърса избилата пот по мръсното си чело. Почина си няколко минути и след това със стъпки по дъга се приближи до оръжието.
- Е, сега остава да не мога да повдигна тая пушка! – Опасенията му бяха напразни, въпреки, че крайника тежеше много и не бе удобен за носене.
Минути по-късно, след бързо и непредпазливо изкачване по влажните стъпала вкопани в стената, Атанас Вълчанов стоеше в подножието на кратера който го отделяше от светлия отвор водещ към света. Подпря крайника на Гладкия на ръба на кратера и го насочи с пъшкане под ивицата на проникващата светлина. Притисна тяло в скалата. Разчиташе на това, че ударът на заряда ще изхвърли парчетата скала през ръба на отвора, поне повечето от тях, и те няма да се върнат като хиляди шрапнели които ще отнесат него самия надупчен като пряпорец през ръба на стъпалата, долу върху каменния под. Там и ще си остане да лежи, надупчен като купчина вмирисано сирене. Мъртъв и забравен, изгнил труп с мечти. Атанас Вълчанов реши, че греши и издърпа обратно към себе си тежкия черен крайник на Гладкия. Мускулите му се опъваха и ръцете трепереха. Нямаше да може да слезе обратно с това чудо в ръцете си. Ще се пребие. Изпъшка от усилието и хвърли огнената пушка от петнадесет метра височина. Крайникът се стовари на пода но шума бе заглушен от бушуващите води на подземния ръкав. Атанас Вълчанов слезе внимателно като се притискаше в стената с рамото си и се придържаше с ръце, дясната опъната край тялото и драпаща по хлъзгавата стена, лявата повдигната и подпираща се непрестанно в ръба на полутунела вкопан в скалната стена. Слезе много по-бавно отколкото се бе изкачил. В краката му бе чудовищната мощ на оръжието, пред него се издигаше скалата на пещерата завършваща с малка дупка през която се процеждаше мъждива, сива светлина. Зад гърба му бушуваше подземна река, потъваща в чернотата на дупка в другия край на пещерата. Над всичко това властваше миризма. Установи, че се излъчва от самия него. Не беше просто мръсотия! Беше мръсотия и още страх и ужас и гной от раните може би. Едрите му длани обхванаха огнената пушка, черното устройство тежеше, но Атанас Вълчанов го повдигна до хълбок. Надигна предната му част с лявата си ръка която го бе подхванала отдолу. Когато прецени, че е насочено правилно, лявата му длан завъртя от дясно на ляво, сякаш отвива затегната капачка на манерка. Част от крайника се завъртя гладко и безшумно. Все едно част от тръба се е завъртяла на място където не бихте и предположили, че тръбата не е цяла и е с подвижна част! Огненото кълбо изригна от цевта и блъсна стената високо горе. Няколко минути по-късно Атанас Вълчанов изпълзя през разширения отвор, придърпваше се през топлите скали като заклиняваше огнената пушка между тях и се подпираше на повърхността създадена от материал който не се нагрява, не беше лесно но стана. През разширения отвор отгоре му се лееше вода. Издрапа в света на сумрачната светлина и царството на дъжда. Изправи се и на отсрещния бряг на дерето, което Черна река бе запълнила с вода и отломъци от жива и мъртва природа, забеляза човешка фигура. Застина за миг! Човекът рязко се завъртя и сякаш се размаза и разми в струите на света и изчезна! Що за лудост? Няма ли край? Тръсна глава сякаш искаше да изкара вода от ухото си, което не беше далеч от истината, но всъщност май се опитваше да изтръска от главата си мислите за невъзможното. Е, това не стана с тръскане на главата! Нямаше и да стане, никога! - То да бяха едно и две, да се мъчиш да забравиш нещо и да си креташ нататък по пътя, но…….! – дали го изрече на глас не бе много сигурен но поне се опита да го каже. Дори и да не беше успял обаче, мисълта си клечеше там в главата му. Атанас Вълчанов направи няколко крачки за да се отдалечи от опасния вход зад гърба си и пусна огнената пушка в краката си. Огледа пространството и забеляза, че Дългото езеро е спаднало и предната част на металното тяло което бе запълнило дерето на реката стърчеше над водата. Водата обаче го заливаше мощно и вече трупаше около носа му нови клонаци, коренища, камънак и тиня. Щеше да го покрие отново! Да! А той нямаше как да премине на другия бряг! Трябваше да потърси подслон и да си почине. Да поспи! Денят преваляше и вятъра започваше да вие с ожесточение и още по голяма сила. Водата в небесата не свършваше. Атанас Вълчанов се влачеше по склона сред кал и шума. На около километър, след като изкачи билото откри малка падина в единият край на която имаше голямо пречупено дърво с измъкнато от земята коренище, протегнало алчни, хищни, дълги пръсти към небето което без друго скоро щеше да стане тъмно и черно като земната пръст от която е било изтръгнато коренището, тъй, че устремът му бе напразен. Пропълзя под коренището в широка суха дупка. В дупката имаше две овце.
- Мили Боже! – Подпря огнената пушка в преплетените корени и пръста, така, че да препречва входа на дупката и се завря между двете животни. Животните бяха уплашени, а Атанас Вълчанов много уморен!
- Суха, топла дупка! Ей богу, не мога да се оплача от липса на късмет, а? – Овците не му отговориха! Навън проблесна мълния, след време се дотъркаля и изтрещя гръмотевицата! Атанас Вълчанов винаги се бе чудил защо понякога гръмотевицата се бави толкова дълго след светкавицата? Този път не се замисли за това защото вече спеше! Овците блееха и дрискаха около него!