автор: pasata

Мартин Карбовски е български журналист, известен на повечето български телевизионния зрители – някои го харесват, други се възмущават от похватите, стила и обобщенията му – противоречива фигура или по – скоро личност, предизвикваща с работата си противоречиви реакции.
Признавам, че когато преди повече от десет години попаднах на негови работи, не го харесах. Това, което ме мотивира сега да започна есето си за него, са впечатленията, мислите и въпросите, които пораждат в мен телевизионните му предаванията под заглавието “Отечествен фронт”, които гледам, когато имам възможност от около пет години. Няма да се опитвам да оценявам самия Карбовски като журналист, нито да давам оценка на работата му. Няма да преразказвам и предаванията му – невъзможно е да се пресъздадат, а и желаещите да ще намерят начин да ги гледат, за да придобият собствена представа. За зрителите на “Отечествен фронт” е ясно, че още самото заглавие е провокация – към установеното и закостеняло обществено съзнание, причината за което се корени във времената на комунистическата диктатура. /Тогава освен единствените политически организации - БКП (Българската комунистическа партия) и сателитът й – казионния БЗНС (Български народен земеделски съюз), съществуваше и така наречената организация “Отечествен фронт” /между другото тя сформира първото правителство след 9-ти септември 1944г. под ръководството на личността, извършила три кървави преврата в новата българска история – Кимон Георгиев/. В нея по времето на комунизма бяха негласно задължени да членуват всички пълноправни граждани /дори и безпартийните/. В този смисъл “Отечествен фронт” обръщаше погледа ни към миналото на терор и мълчание, с което явно още не бяхме скъсали. “Отечествен фронт” е и фраза – символ на битка, война, борба на живот и смърт за (спасяването на) Отечеството /тоест, страната, която човек чувства като своя родина/. Дотук с размислите върху заглавието, които са само мои – Мартин Карбовски може никога да не е влагал такъв смисъл в това заглавие. Няма да коментирам и конструкцията на телевизионното предаване, а само ще използвам като отправна точка възхищението си и разтърсващия ефект, който оказват върху мен някои от своеобразните документални филми с авторски коментар на Мартин Карбовски, в които разказва житейски истории на съвременния българин. Самият Мартин Карбовски в предаванията си за домашното насилие и жена, тормозена, пребивана и насилвана от мъжа си, подчертава, че някои от зрителите ще се отнесат към историите му като последната сензация, търсена от Карбовски, но истината, че “тези неща” /домашното насилие/ съществуват в нашия живот, в съвременна България и не трябва да ги крием и “замитаме под килима” /израз, често употребяван от Мартин Карбовски/, а да говорим за тях, да подтикваме жертвите да не се срамуват и да не мълчат, а да разказват историята си, да си върнат чувството за собствено достойноство и човешката гордост. В последното си предаване, което гледах днес, Карбовски употреби израза “паметта ни е къса” и заяви, че няма да спре да казва истината.
Все пак ще спомена съвсем накратко някои от историите, разказани в предаването “Отечествен фронт”:
Историята на млада неграмотна и безработна жена, която е взела кредит за сестра си, и прави няколко опита за самоубийство, защото не може да го връща, а банката я преследва постоянно – баща й също има дългове и семейството едва се справя със ситуацията.
Историята на млад мъж, който е заразен със СПИН, докато лежи в затвора – при лечението му в МВР болница.
Разказът за излъган бездомник, чието жилище му е отнето с измама, и живее в стар автомобил, а след това е подлъган да подпише документи, чрез които се превръща в подставено лице – фиктивен собственик и директор на футболен клуб с огромни задължения към държавата – Карбовски го пита защо не протестира, защо не се завърже с автомобила си пред общината, не обяви гладна стачка, защо се оставя на произвола на съдбата и не се бори /между другото човекът е образован и не винаги е бил отритнат от съдбата и бездомник/.
Историята на Емануела Горсова, която е в кома след катастрофа, причинена от двукратния световен шампион по фигурно пързаляне от името на България Максим Стависки, карал пиян скъпия си джип – обществото затваря очи, Максим е осъден условно, докато трае процесът семейството на Емануела се подпомага от добри хора, Максим не осигурява нужните средства за лечението й /впоследствие други журналисти разкриха, че бащата на Емануела проиграва на хазартни игри средствата, събрани от дарения за лечението на дъщеря му/.
Многобройни разкази за педофили, насилвали деца или използващи секс услугите им срещу пари – един от филмите за народния представител Владо Кузов води до разкриването на престъпленията му – блудство с малолетно дете на гарата, и до осъждането му /макар и с условна присъда, което е емблематично за безплодието на българското правосъдие/; друга история е за това как непълнолетно момиче от дом за изоставени деца прави редовно секс с възрастен мъж срещу пари – историята завършва трагично със смъртта й, след като същият този мъж я застрелва; историята на млада жена, която разказва как баща й я е насилвал дълги години, докато майка й разбере; разкриването на педофил, който търси жертви из форумите и чатовете на глобалната интернет мрежа.
Историята на жена, която десетки години търпи насилието на мъжа си, който се напива, изневерява й, насилва я сексуално, бие я и след дълги години, когато тя се опитва до получи развод в съда, с помощта на влияние и връзки със съдии прекратява делото за развод, както и да спечели делото за домашно насилие по жалба от нея срещу него; дъщеря им е на страната на бащата и дава показания, че той не бие майката; в края на филма се оказва, че същата тази дъщеря е изоставила в дом и е дала съгласие за осиновяване на едно от децата си /две близначета/, защото му е била поставена диагноза за тежко заболяване. Само майка й се интересува от детето.
Историята на циганина Марин Розата – изпълнител на поръчки за убиване и осакатяване на хора, лежал в затвора, сменил няколко жени, последно влюбен в млада българка, която има вид на циганка и явно страда от слабоумие, който загива от насилствена смърт.
Историята на две възрастни жени джуджета, живеещи в пропадащи колиби, в пълна бедност и мизерия в Дупнишко село, хранещи се цяла седмица с една тенджера боб и пушещи цигари от саморъчно рязан тютюн, свит във вестник. Всичко това се случва в близост до луксозната и непристъпна резиденция на така наречените братя Галеви новобогаташи – бивши служители на специалните служби /които междувпрочем Карбовски също интервюира, без да повдига никакви упреци и обвинения към тях – предаването му не разкри нищо за тъмните им дела, което не означава, че делата им са светли/.
Историята за българин, който си е втълпил, че е от арийската раса, и фанатизирано пропагандира и предсказва светло арийско бъдещо.
Историята за дете, убито от глутница “полудомашни” кучета, уж бездомни, а всъщност хранени и отглеждани от една жена, и липсата на адекватна политика на държавата, защитаваща кучетата, но отказваща да защити хората срещу опасните и агресивни кучета – независимо дали са бездомни или имат стопани.
Историята за липсващия баща, който зачева деца и ги изоставя сами с майките им, а майките чакат завръщането му. Бащата, който е причина за нещастието на децата. Бащата, в чиято липса се корени крахът на българското семейство и на българското общество.
Историите са още много, но аз посочих само някои от тях, за които си спомням, за нагледна представа на тематиката на предаванията “Отечествен фронт”.
Историите на Мартин Карбовски не са сензация, нито самоцелна провокация. Те са жило – право в раната. Те повдигат въпроси към интервюираните герои и към всеки от нас зрителите. Въпроси, които не сме си задавали, и факти, за които обществото си затваря очите. Въпроси, толкова крещящи, че не можем да ги заглушим, да премижем, да отминем, без да потърсим отговора им. Отговор, който всеки от нас трябва да намери; отговори, които обществото трябва да намери, защото насилието, унижението, ограбването, убийствата, мизерията, сексуалният торзом, духовният терор, сред които оцеляваме – всичко това, коeто все повече затъпява умовете ни, закърнява сетивата ни и неподправеното ни човешко чувство на съпричастие и ни кара да мълчим, е навсякъде – тук в нашата родна България, и ни засяга толкова дълбоко и същностно, че е крайно време да го осъзнаем и да започнем да се променяме. Всеки сам за себе си като индивид и обществото ни като цяло.
В своите авторски коментари и обобщения на разказваните от него житейски истории Мартин Карбовски дава своите собствени отговори на въпросите “без маска и без грим” /така, както го е казал Вапцаров/, които повдига. Дава отговори, но не ги налага. /Аз не съм съгласен с всички негови отговори, едва ли има зрител, който да е съгласен с всичко, но съм съгласен с въпросите му/. Гледната точка на Мартин Карбовски е крайно субективна, защото историите, които разказва, са безкрайно жизнено важни за героите им, въпросите, които повдига са “на живот и смърт” за тях (това е техният “отечествен фронт”). Но Мартин Карбовски не налага на зрителя своята субективна гледна точка и своя отговор – налага му обаче въпросите и не търпи възражение, че има въпрос неразрешен и неоспорим факт – и че неговото разрешение е въпрос на оцеляване – физическо и духовно. И тогава ни оставя място – за пороя от въпроси, които всеки сам задава на себе си, предизвикани от разказаните истории (които поради субективна гледна точка на героя и на разказвача зрителят е почулства като свои собствени). Отговорите всеки от нас намира в мислите и действията си. Самата мисъл и действие за промяна за промяна са вече отговор – признаването на проблема му и признаването на собствената ни отговорност за съществуването му. Отговорността на всеки от нас за собствения му живот и за света, в който живее /както се пееше в песента на Куин “Is this the world that created, we’ve made it on our own”/.
В това по своему се изразява обществена психотерапия на предаването “Отечествен фронт”. Авторът постоянно натяква на героите и на зрителите, че никой не може да те принуди да бъдеш роб – ти сам се отказваш от свободата си, от отговорността за света, в който живееш, и властта да го създадеш. В индивидуалната психотерапия целта на психотерапевтът е да помогне на пациента си да разбере, че всичките му проблеми се коренят в собственото му съзнание и поведение. Ще споделя нещо от личния си опит при справянето с панически атаки, когато човек има усещането, че умира, че сърцето му ще се пръсне, че не му стига въздух, че припада, че губи контрол над всичко. По думите на моя психотерапевт “паническите атака” са божи дар, тъй като те ти показват, че нещо не е наред с личността ти, душата ти. Така и “атаките”, историите, “нападателните” предавания на Мартин Карбовски, показващи най – болезнените язви на обществото ни, са дар – подтик за излекуване, защото ни разкриват и крещят, че животът ни тук и сега не е наред, че е пълен “леш”, че се самоубиваме като общество и като личности, духовно и физически. В индивидуалната психотерапия следващата стъпка, която ти помага, е да разбереш, че изход и път има и решението е в теб.
Психотерапията на Карбовски е в това, че той не скрива истината, а показва реалния живот на българина, задава неудобни въпроси, казва, че самите ние сме виновни и отговорни за това, което ни се случва, показва ни, че истинският живот не е в лъскавите сериали и в светските клюки. Мартин Карбовски ни казва, че разказваните от него истории са нашият живот, в който непрекъснато се сблъскваме, но не смеем да погледнем в очи /както се пее в една песен на Владимир Ампов – Графа/, пробужда ни, разтърсва ни и ни казва: Ти си човек и съдбата ти е в твоите ръце. Ако се срамуваш от живота си, причината е в теб, ако се чувстваш унизен, ти сам си се унизил. В своите предавания Карбовски задава на жертвите защо се срамуват – срамът на българина, че е бит, насилван, грабен, измамен, експлоатиран, унижаван, пренебрегнат, забравен, отритнат. Срамът и страхът да се признае и да се каже истината, който е равнозначен на липсата на достойнство и човешка гордост, на вегетиране, на бавна смърт.
В същото време обаче той ни казва: Ти си човек и трябва да се гордееш с това, което си. Никой не може да ти отнеме правото да си човек – където и да си – на Земята, на Луната, в Ню Йорк, Дубай, Стара Загора, Черноконево, Верона, София, България – из всяко кътче, на всяко място.
В ерата на наркоманията, чалката и музикалните видеоклипове с откровени сексуални сцени, времето на преяждането с бързи храни, на ядрените бомби и катастрофи, на етническите прочиствания и безпричинната жестокост, ерата на мобилните и всеобхватни комуникации и липсата на човешко общуване, ерата на изоставените деца, на педофилията и домашното насилие, на бързия секс и бързите връзки, на невъзможността да пуснеш корени, на вечния стремеж да отлетиш, да избягаш…,
В нашата родна България – страната на прехвалените и незабравени диктатори, по които още носталгично въздиша голяма част от обществото ни, държавата на ненаказаните грабители и насилници, на терора и властта на бившите тайни служби, обществото на преклонението пред ненужната пластична хирургия и силиконовата красота, на кухия стремеж към незаслужено богатство и лукс, на жестоките убийствени катастрофи по пътищата и пуснатите на свобода пияни и безумни шофьори, сеещи смърт, страната на мизерията и унижението, където нямаш право да се разболееш, да се ожениш, да се родиш и да умреш без да попаднеш под произволната власт на някой дребен, некадърен и комплексиран чиновник /перифраза на коментар на омбудсмана Констатин Пенчев за практиката на някои общини да отказват всякакви услуги на граждани, за които общината смята, че имат задължения към нея/, в страната на пияниците и битовите алкохолици, философстващи над политиката и живота в кварталната кръчма или вкъщи, в страната на мълчанието…,
Мартин Карбовски се осмелява да ни каже:

Ти си човек и никой не може да ти отнеме правото на съпротива, на действие, на свободен избор, никой не може да ти отнеме правото на щастие –

“Време е да погледнеш живота честно в очи!”.