автор: petia_bozhilova

Мила Мария,
Редовете, за които ме питаш, не са стих. Не искам да ги включвам в бъдещата си стихосбирка, защото нямат художествена стойност. Нека си останат само в моите чернови и на гърба на El Índolo, сувенирчето със символа на андалуския град Алмерия. На едно колие от две евро, което Калин получи на връх Великден.
Историята обаче ще ти я разкажа. За този млад мъж не стихче, цял роман може да се напише! Или да се измълчи. Защото това, което се изля на главата му само за няколко месеца, за сетен път ме убеди в две неща: първо, че това, което ни сервира животът не може да го сготви и най-добрият съчинител и второ, че понякога каквото и да отсъдиш отстрани, ще сбъркаш...
Била ли си някога в Алмерия, мила? Това е един вълшебен андалуски град в югоизточното ъгълче на Иберийския полуостров.Пристанище на Средиземно море, събирало (и опазило!) красота десетки векове наред. Попаднах там за великденските празници през миналата 2011 година. За тези празници в Андалусия не се пише, те трябва да се изживеят. Но онова стихче не е посветено на тях, а на българчето Калинчо.
Ето и самата история.
Месец-два преди Великден една бивша моя съученичка, с която до седми клас сме седели на един чин, но след това не бяхме се виждали, ме откри във Фейсбук. Оказа се, че и нея вятърът я беше отвял в Испания, в Алмерия. Живееше там от десет години със съпруга си и сина си, мъж на 27 години. След първоначалните „ах“ и „ох“ по телефона „общото събрание“ реши аз да съм тази, която да пропътува седем часа път, за да се видим. „На теб ти е по-лесно, Искре, ни дете, ни коте в Испания, вземаш чантичката и тръгваш.“
На мен тук всичко ми е лесно...„Да си имам късмета“, както пише Райсън, един приятел поет. Не може да ми се отрече обаче, че щом е за ходене на чужди места и за срещи със свои хора, нямам нужда от трудни уговорки.
Пристигнах в Алмерия в четвъртък след обяд. Вълнуваща среща с дребната, русолява Динка (в училище и викахме „бананчето“), с едрия като мечок Румен, съпругът,(доживяхме да се запознаем, Динка ушите ми проглуши за теб) с красивия като артист син (аз съм Йордан, приятно ми е) и един рошав, ухилен до ушите младеж на неговата възраст,(здрасти, аз съм Калин!) който явно беше с няколко обиколки напред в пиенето. Лошо нямаше, празник беше, а пълната бутилка червеното андалуско на голямата елипсовидна маса в малкия хол сякаш молеше да я отпразнуват, т.е.- опразнят.
Празникът продължи с пълна пара и спиртни изпарения, разбира се. Не вървеше бутилката да празнува без близки и роднини. В такива моменти искрено съжалявам, че така и не можах да се науча да пия като хората, половин чашка и ми се доспива. Фотоапаратът в ръцете ми спаси положението. Вдигах наздравици и снимах. Така хем отвличах вниманието на сътрапезниците от полупълната чаша, хем ни останаха за спомен чудесни снимки.
Калинчо беше най-весел, да ти е драго да го гледаш! На всяка глътка ръсеше вицове и весели случки по темата „новодошъл, де не знае две думи на испански“. Ние всички по тази тема можехме да защитим докторски степени, но момчето беше на няколко месеца, още се препъваше на всяка крачка и му беше интересно. Слава Богу, беше извадил късмет да намери и подслон, и работа в разгара на кризата. Румен бил приятел на баща му, посрещнал го, взел го при себе си като заварчик. Тогава, доколкото разбрах от вметнатите между наздравиците реплики, строяха втората оранжерия на Чичо Енрике, както шеговито наричаха шефа си испанец.
–Ей, кой ще ме заведе утре на изнасянето на статуята на Христос, който чува?-сетих се аз по някое време.- Аз най-много нея искам да видя от всички процесии... и да си кажа желанието...
–Каква е тази статуя?-попита Калинчо с неочакван интерес към религията.
– Изнася се в пет сутринта на разпети петък.- поясни Динка.-Много странна статуя, Христос е черен като негър. Всички вярват, че ако му се помолиш искрено за нещо и (задължително!) обещаеш ти да направиш нещо в замяна, ще бъдеш чут. В интернет има много материали за нея, можеш да прочетеш утре... Аз много искам да отида, но моите мъже и с въже да ги вържа, няма да мога да ги вдигна и изкарам от къщи по това време!
–Там сме.-каза кратко, но твърдо Калинчо.
Мъжете ни погледнаха с насмешка, но ние вече бяхме мнозинство и не обърнахме внимание.
–Утре, т.е.-днес.-поправи се той, като погледна часовника си-Само ме събудете, в колкото трябва.
Отдавна съм престанала да вярвам на мъжки обещания, казани на маса, затова се прибрах в стаята на Калин, преотстъпена на мен за празниците, направих на лаптопа справка с чичо Гугъл (на него вярвам) и си записах грижливо адреса и маршрута за утре. След това включих видеокамерата да се зарежда и се свих в леглото.
Капнала след дългия ден, съм заспала „от раз“. Когато Динка ме побутна лекичко по рамото, за да ме събуди, имах усещането, че съм била задрямала за десетина минути. Бях спала обаче цели три часа! По време на такава фиеста то си е цял лукс!
За мое учудване Калин беше вече в кухнята, готов за излизане и двамата с Динка пиеха кафе. Погледнах го с уважение. Работническа класа, умее и да пие, и работа да върши!
Момчето се оказа и чудесен кавалер. Като тръгнахме тримата, до обяд не спряхме. И статуята изпратихме да обикаля улиците с още стотици други хора от всякакви раси и култури, и „изгрев втора употреба“ посрещнахме, че за истинския закъсняхме, и с онова странно четирихилядно годишно човече се снимахме. За El índalo говоря, символът на Алмерия, чието изображение е открито в една пещера в окръга.
Към дванадесет седнахме да изпием по едно кафе пред катедралата и аз използувах паузата да купя от едно магазинче плик сувенирчета със символа. На всички тях пишеше на няколко езика, че тайнствената рисунка носи късмет.
Като се върнах на терасата на кафето, на масичката седеше само Калин.
–Динка влезе за малко вътре. Обадиха ѝ се по телефона, а тук е шумно, не се чува добре.
–Моля те да си избереш някои неща от тук- изсипах пред него плика. Дреболийки са, но остават за спомен. А и всички казват, че Индалчето носи късмет.
Калин се ухили до ушите и веднага завърза на врата си велурената връвчица на едно от металните медалиончета.
– А магнитчето с човечето и кораба ще изпратя на синчето. Тъкмо съм приготвил да му пращам колет. Четири годинки прави другия месец...Кафето и пиците тук обаче са от мен, да знаете, да не се бием пред сервитьора! Яж, че те като изстинат...
Усмихнах се и веднага взех едно от уханните, изпускащи пара парченца. Обядът в Испания е чак в три часа, а на нас вече здравата ни стържеше от вътре.
Тогава дойде Динка, мила Мария. Веднага усетих, че нещо не е наред. Като малки си имахме с нея един таен знак, едно помръдване на лявата вежда, което тя правеше толкова изкусно, че аз искрено и се възхищавах и седях с часове пред огледалото, за да мога да го „докарам“ като нейното. При нея с годините се беше превърнало в нервен тик, индикатор за силен стрес, който тя явно не можеше да овладее, а вероятно и не съзнаваше.
Отворих уста да попитам да не е станало нещо в къщи, с детето, съпруга. Страхът винаги ни кара да мислим първо най –лошото за най-близките. Тя обаче вдигна вежда да мълча и се обърна към Калин, който се трудеше с успех над третото парченце пица:
–Ние с Искра ще прескочим и до мароканския квартал, да ѝ покажа един дюкян, който тя отдавна иска да види...
Целият глад ми мина от веднъж. Какъв дюкян, какви пет лева, аз за първи път чувах за има марокански квартал в града! Нещо лошо се беше случило с момчето. Но защо го оставяхме в такъв момент?
–Румен и Дани ще минат с колата да те вземат.-кимна тя към него, сякаш прочела мислите ми.- Не казаха къде ще те водят, но гледайте до обяд да сте си у нас!
Тръгнахме по едни, глухи улички, но вместо в тесен марокански дюкян се озовахме на широката крайбрежна асфалтова алея.
–Имам си една местенце тук-каза тихо Динка.-Една любима палма, с която си говоря, когато ми е тежко.
–Казвай направо какво е станало!-хванах аз „бика за рогата“. –Нямаш нужда от дърво, щом аз съм тук. Нещо с момчето, нали? Да не е починал някой негов близък в България?
–Жена му се е развела с него, Искре. Само е чакала той да тръгне и е подала молба за развод. Нищо не му е казала, нито показала, до оня ден, дето се казва, му пращаше целувки по скайпа, детето му показваше и нашият пращаше всичко, дето е изкарал.Вчера дошло решението за развод и тя тържествено връчила копие на майката на Калин...Изкарали са го виновен и трябва да плати разноските по делото...а любещата съпруга заминава за САЩ. Имала си първа любов, някакъв съученик още, с него подали молби за зелени карти...с парите на Калинчо.
Динка млъкна и се спря по средата на алеята. Лявата ѝ вежда трепкаше като крило на лястовиче.
Хванах я за ръката и седнахме на една каменна пейка с лице към морето. Точно пред нас един млад мъж с вид на клошар довършваше с малка детска лопатка 3-4 метров пясъчен барелеф на Христос, разпънат на кръста. Тръпки ме побиха, като я видях. Като жив беше Божият син, дори капчиците кръв от червени водорасли бяха истински!
–А детето?-попитах, след кратко мълчание.
–Оставила го е...със всички документи, пълномощно. Нямало как да го вземе сега, там почвали от гола поляна.
–Явно за всичко е помислила...
–Кой? –скочи от пейката Динка.-Онази ли? Е, този път вече не е познала!
Дребната Динка заподскача напред –назад по пясъка като едно от онези малки, така наречени японски петлета, които свекърва ми на времето отглеждаше в двора си. Гледката ме накара да се усмихна въпреки, че нямаше нищичко смешно в думите, които тя занарежда:
–Аз...аз това момче като син го имам, с пред очите ми израстна! Буйно беше, много, но милозливо едно такова. Баща му беше ловджия и все му се смееше, че стреля само по ламбени шишета...Врабченце не е убивал. Ожениха го набързо, момичето беше бременно. Майката на Калинчо взе майчинство, да може момичето да завърши.
–Чудесно!-вмъкнах, колкото да кажа нещо и да успокоя малко топката.
Динка ме изгледа толкова свирепо, че млъкнах.
–Чудесно ли? Отивам един ден у тях, момичето имаше празник някакъв, с много поканени в къщи, да помогна. Влизам в хола, гледам насреща-един от гостите, един хубав, оперен младеж, взел детето на коленете си. Занемях на вратата, Искре! Такава прилика! Челото, очите, ушите, брадичката, ръцете им, които бяха една в друга . Мъжът каза нещо, двамата се засмяха широко... Вярваш ли, че даже простругата между горните зъби беше еднаква ?
Вярвах ѝ. Динка от малка рисуваше портрети и изследваше внимателно и най-малката извивка по човешките лица
–Значи, така, а? Да хванем баламурника, да му изпием кръвта до капка, да заробим и близките му, докато си плетем кошницата...Сега и детето да ѝ отгледат, докато е още на зор, а един прекрасен ден ще цъфне и ще си го прибере. Да, ама не! Всичко са изчислили, негодниците, само мен не са предвидили! Този път ще си платят с лихвите!
Гледах тихата, кротичка Динка как беснее по плажа и мълчах. Какво можех да направя? Пази се от гнева на кроткия, както казват мъдреците. А и по-добре да се навика тук, на морето, отколкото в къщи.
Телефонът на Динка звънна и прекъсна гневната ѝ тирада. Използувах паузата, извадих фотоапарата от чантата и се приближих към клошаря, който беше завършил Христос и се трудеше над един голям крокодил с разтворена паст.
–Мога ли да направя снимки на вашите фигури, Господине?-попитах на испански.
–Я, я!-закима с глава чорлавия сламенорус странник и продължи да дълбае усърдно с лопатката си.
– Мъжете ни чакат в къщи, сложила са масата .-приближи се Динка и огледа пастта на звяра с възхищение и погнуса.-При друг случай бих си поговорила с този гениален тип тук, но сега искам да се прибера...Да видя Калин.
–Върви. Аз ще остана с морето и фигурите.
–Е, не е ли срамота да дойдеш веднъж тук и да те оставим гладна!
Усмихнах се и махнах с ръка към десетките закусвални и кафета, наредени като броеница покрай алеята.
–Да, но...все пак ми е неудобно.
–Върви, момиче. Остави ме малко сама с морето и Алмерия. Ще ти се обадя по някое време.
Послах си якето под най-близката палма, мушнах чантата под главата си, завих се с жилетката и затворих очи, заслушана в кроткия плисък на вълните и хрущенето на лопатката в пясъка...
Сепна ме кучешки лай. Седнах и разтърках очи. Един строен далматинец стоеше, изпънал лапи на метър от мен (и двете парчета пица в чантата), глух към подканващите викове на собствениците му , които продължиха по асфалтовата алея. Чак сега усетих колко съм гладна и как ми се пие чашка горещо кафе.
–Бих ти дала да хапнеш, но няма да ми разрешат, братко! Кой знае с каква специална храна те хранят...Така, че...
Беше захладняло и облякох жилетката. Извадих пицата и един банан от чантата, махнах с ръка на странния, чорлав скулптор и тръгнах нагоре по плажната ивица. Не съм морско чедо, Мария, дори не мога да плувам, но обичам, о, как обичам море и плаж! Редките години, в които не съм успявала да го зърна поне за ден, са за мен безвъзвратно изгубени...
Извадих телефона и набрах номера на Динка. Казах ѝ името на най-близкото кафе, до което стигнах и след четвърт час двете седяхме една до друга зад стъкления параван, който пазеше туристите от хладния морски вятър, без да им пречи на гледката..
–Разказвай.-подканих я аз, когато момичето остави кафетата и сладоледа.-Как е Калин?
–Повин час крещя и псува „онази неблагодарна кучка“, после плака...Накрая включи Скайпа и се разбраха с майка си кога да отиде да ги прибере...Преди малко си резервира билет за самолета. Това е.
–Кого да прибере?
–Нея и детето.
–Значи, нищо не си му казала.
–Всичко му казах, Искре! Всичко, дето ми се събрало с годините! Още от вратата се развиках! Нарочно бързах да си го излея на момента, че след това никога нямаше да събера кураж.
–И...
–И нищо. Калин е знаел още от самото начало. Не може да има деца момчето и той си го е знаел. Не може, ама искал. Затова си замълчал и се направил на глупак пред момичето. И е треперил над тях, да си ги задържи, макар да е виждал, че жена му изстива от ден на ден. Майка му...тя, горката, не знаела, че той знае и досега е треперила да не се издаде...Уф! Как ме боли главата сега! Румен и той вдигна кръвно, лежи...Турските сериали, дето ги гледам до среднощ, ряпа да ядат пред това, дето стана под моя покрив!
Пиех кафето и мълчах. И моята глава бучеше.
–Знаеш ли какво ми каза Калинчо преди да изляза?-продължи след кратко мълчание Динка.-Че като видял сутринта стауята на Христос, който чува, му се помолил така: „Исусе, моля Ти се, нека стане така, че синът ми да дойде тук и да се изучи за моряк, че на него от бебе все кораби са му в ума! Моля Те, помогни ми , Божи сине! Аз.. аз съм кучи син! Не съм достоен дори да седя пред Теб, какво остава да ти се моля! Но Ти се кълна, че съм готов да ида на кръста и да понеса Твоите мъки! Дори...дори най-близките да ме заковат, дори душата ми да почернят като Твоето тяло, Божи сине, пак ще издържа! Само ми помогни синът ми да остане с мен и да стане Човек!“
Бръкнах в чантата, мила Мария, извадих плика със сувенирчетата и го изсипах на малката масичка. Взех първото с по-голямо картонче на гърба му и започнах да пиша:
Синът на Бог бе оценен
за тридесет монети бели.
Светът дали е променен?
За долари смениха мене
и после разпнаха на кръста
най-близките ми хора...
Нищо!!!
По-важното е, че възкръснах
и не престанах да обичам!
( На един Кучи Син с пожелание за много късмет)
–Моля те да му го дадеш в неделя, Динче, на Възкресение. След като ме изпратите на автобуса и преди да изядете червените яйца.
Това е историята, мила Мария. Чичо Енрике, шефът испанец, застанал зад Калин и семейството му. С негова помощ наели жилище, записали детето на училище. Стихчето ли?
Динка му го дала, като „сборили“ яйцата. Като го прочел, Калинчо заплакал като малко дете. Целунал текста и прибрал сувенирчето в личната си карта .
По-голяма стихосбирка от тази има ли, мила? Нека си остане само там.
Кой е крив и кой прав-не зная. Нека реши Авторът. Нали Той винаги има право!