автор: nickyqouo

ШЕСТА ГЛАВА
КНИГАТА И ЧЕРНИЯТ ПЪТ

„ПРОЗОРЕЦЪТ”

Трета гравюра

„Настоятелите на ордена се върнаха надвечер от своето посещение при местния барон.
Барон Край бе изслушал предложението на настоятелите с присвити и потънали в свинското му лице очички и с каменно изражение на лицето и успя добре да скрие своята изненада. Столът на Глигана едва побираше масивното му тяло обвито в тежки одежди. В главната зала на градския му дворец отекваха словата на настоятелите и се отпечатваха в историята на този град и тази огромна област под високите небеса в центъра на равнината Вандерлее. Предложението бе много добро за него и придобиването на имота бе само малка част от ползите. Орденът бе мъртъв, отдавна никой не постъпваше като послушник зад стените на Каменния праг. Съпротивата бе далечен спомен и дори това огнище угасваше. Не бе случайно, че Денят на победените бе най-големият празник на самите победени! Торби с лайна които не заслужаваха друго освен работа от сутрин до мрак, и така цял живот и после смърт, без надежда и без собствена вяра и божества за утеха. Е, водеха се и те граждани ……… но на какво не бе много ясно. Поне истинската аристокрация на Вандерлее не ги зачиташе истински като такива! Стояха малко над робите демони! Дебелите пръсти на барон Край обсипани с тежки пръстени се допираха едва и се потриваха един в друг. Свитите му устни изпускаха въздух със свистене. Орденът щеше да напусне града и му предлагаше да купи древното им средище, цената бе смехотворна за такъв имот, цитаделата на Каменния праг бе повече от комплекс сгради на загиващ и забравен орден, това бе някога мощен символ, развяването на личният му флаг над Каменния праг щеше да бъде физическата смърт на ордена, потъване в мъглата на преданията на спомена за миналото. Личният му флаг – риещият глиган на рода Край, щеше да се вее над Каменния праг! За това щеше да научи дори кралския двор далеч на юг! Сделката бе добра! Щеше да им плати и ……..да се махат от града му! Да вървят на майната си! Подписаха документите, подпечатаха ги със своите печати. Два сандъка мъртво злато, четири тежки фургона и волове за всеки от тях, както и един от личните му речни шлепове за да се разкарат от владенията му! Това заслужаваше да се отпразнува! Наблюдаваше гърбовете на настоятелите докато напускаха залата. С тяхното излизане го напусна и напрежението обхващащо го винаги когато се бе налагало да контактува с ордена. Припомни си скорошният случай при който две момчета постъпиха за послушници в храма на ордена. Проблеми, проблеми! Трябваше да се разправя с глупави кръчмари и месари, които пребиваха слугите си или ги оставяха без контрол и надзор да се бият по улиците и после искаха от него да им върне младежите защото били инвестирали в тях средства за обучение, храна, подслон и заплата! Пфу! Тези тъпанари кого смятаха, че лъжат! Създаваха размирици в града му! Бяха наели и изпратили банда пияници и главорези да вземат момчетата от храма. Двамата настоятели и онзи дърт сакат негодник им бяха изпотрошили главите с металните си прътове с гравираните по тях първи молитви! Оръжието с владеенето на което толкова се гордееха! Градската стража се бе опитала да се намеси – намеси! Пфу! Били са толкова пияни и заети да пребиват някакъв слуга от градската сган, че са разбрали за проблема едва на зазоряване и са отишли да разчистят площадчето пред Каменния праг от въргалящите се по калдъръма пройдохи с разбити кратуни и насинени задници, докато вратарят Григор ръсел върху им благоухания смесени с малиново вино и напявал всеопростителна утринна молитва! Срам! Каква загуба на авторитет и какво отражение върху властта в града! В храма на Каменния праг не бе влизал послушник от пет години, и изведнъж двама! Влезеш ли изрекъл думите, вече няма връщане назад! Баронът не би рискувал да наруши тази традиция, не би желал да рискува с такова действие! Нежеланите реакции на местните, особено ако са бурни, не бяха по вкуса му! А това – извеждането на послушници постъпили в храма на Каменния праг, щеше да бъде прецедент с неизвестни последици! Никой не го е правил, никой не се е осмелявал и не е опитвал дори! Вярно, че мощта на храма сега е едно нищо, но все пак не си струва риска. А пък тези стражари на които трябва да разчита – пасмина мързеливи и жестоки псета, които не биха се справили с истински отпор! Трябваше да използва личната си охрана и гвардия но и те не бяха стока! Добре, че всичко е вече минало! Градът и владенията му под високите небеса на Вандерлее бяха спокойно място! Подмолните мерки и въздействия на барон Край - евтино пиене, дребни свободи и привилегии, както и отмяна на стародавни правила и закони, бяха дали резултати сред населението и храмът бе потъвал леко в сенките на забравата и отричането. Неговата власт и чрез него властта на краля в далечния юг се бе затвърдила! Но, както и да е! Бе преодолял и този проблем, а сега най-неочаквано щеше да се отърве изцяло от проблема! Подсмихна се, лицето му се изкриви в гримаса която би трябвало да изразява удоволствие. Тежките врати се захлопнаха зад гърба на настоятелите. Страницата бе затворена.

Вратарят Григор седеше край масата в малката столова и слушаше разказа на настоятелите. Краят на една епоха бе настъпил и то точно когато дойдоха двама ученици. Е, вярно, че откакто дойдоха повечето време бяха на легло, но все пак бяха послушници в ордена, а сега? Напускаха града, напускаха цитаделата на Каменния праг! Бяха взели решение и напускаха града. Григор знаеше за това намерение на настоятелите отдавна, знаеше, че подготвят и опаковат древните писания, свитъци, книги и реликви на ордена. Но все не му се искаше да повярва в това пътуване. Накъде? Наникъде! Стискаше дървената чаша с вино и сърцето и душата му отказваха да повярват, че това се случва и, че е настъпил деня в който Каменния праг ще бъде напуснат от ордена. Приглади буйната си тъмна коса с ръка и отпи нова глътка. Спомените го връщаха назад във времето. Стенописите в малката зала му нашепваха истории и легенди. Поглаждаше с ръка гладката повърхност на масата и не беше там. Внезапно свещта изпращя и догоря до край. Настъпи мрак, настоятелите ги нямаше в залата, беше тихо и виното в чашата бе свършило. На утрешния ден щяха да си тръгнат. Все пак, сякаш се чуваше някакъв шум! Звук! Челюстите го боляха от стискане и разбра, че скърца със зъби! Изправи се, желязната му протеза иззвънтя в камъка с пронизително „дзънн”. Тръгна към своята бърлога, както наричаше своите две стаи превърнали се в негов дом през втората половина на живота му. Годините след като бе загубил крака си в касапницата при Дженеско! Финалният акорд в предсмъртната симфония на неговия народ. Финален акорд изсвирен толкова фалшиво, че не ставаше и за погребално песнопение! Трябваше да се приготви за път. Утре ще тръгнат, ще пътуват кой знае накъде и докъде, но когато и където стигнат сигурно ще има порти за отваряне и затваряне. Настоятелите знаеха какво да правят. Все пак са настоятели! Григор им вярваше въпреки решението да напуснат цитаделата на ордена. Сигурно има някаква надежда, трябва да има! Двете момчета дойдоха за послушници. Трябва да бъдат обучени! Ще бъдат обучени, той вярваше на настоятелите.

Събираше вещите си бавно, прилежно ги подреждаше в дървени сандъци и уплътняваше със слама и парцали от вехти дрехи които не обличаше от години. Сандъците бяха от прясно отрязани борови дъски и миришеха силно на смола. Пръстите му лепнеха от нея и вратарят Григор час по час бършеше пръсти в куртката и панталоните си от груб кафяв плат. Подреждаше оръжията които не бе докосвал от години. Бяха висели по стените като призраци цели тридесет години. Стискаше в ръка дръжка от черно дърво със загладени от употребата резки и вдлъбнатини осигуряващи някога добър захват. Дръжката бе увенчана от нащърбената глава на брадва от червеникав метал. Когато плати на майстора който я изработи за него и я взе за пръв път в ръцете си, можеше да се огледа и да види своето отражение в тъмния метал на оръжието и да се обръсне с острието! Червените брадви – оръжия символи на рода. Вълча усмивка избиваше на лицето обсипано с бръчки обрамчено от тъмна коса, долната му челюст се издаде напред и засмука въздух през зъбите си. Червената брадва бе видяла сметката на рода Листопад! Както се казваше тогава - „Листата окапаха заедно с целите дървета!”. Съпругата му беше Листопад. Повдигнатите ъгълчета на устата му се отпуснаха надолу и се получи унилата форма на разчекната подкова, изхвърлена и забравена в полето. Тя не биваше да се връща при баща си и братята си! Отведе и трите им деца! Война или не, тя беше неговата съпруга, предполагаше се, че трябва да го подкрепя! Независимо от всичко! Той я бе подкрепял и я бе обичал. От цялото си сърце и душа! Тя го бе напуснала и бе отвела децата им! Защо? Красивата Адрияна Листопад! Бе напуснала дома им и отвела децата със себе си! Говореха зад гърба му тогава, че си имала някой друг. Това Григор би могъл да разбере, да приеме и да прости дори. Но тя стоеше на крепостните стени на Жълтата кула – бащината и твърдина и … воюваше срещу него! Трябваше да и се признае способността да вдъхновява и да ръководи хора! Бе много по-добра в това от своите братя! Банда мърлячи, пияници и контета! Тъмна коса се развяваше край лицето, блестящ нагръдник със златно листо в средата покриваше тялото и! Когато затвореше очи, Григор можеше да я види, дори сега след толкова години! Крепостните стени от жълт камък се извисяваха на фона на ясното небе. Но в далечината се струпваха облаци. Буря надвисваше! По-късно бурята се разрази, като бавно, постепенно достигна пълната си сила и ярост! След това премина! Червената брадва бе видяла сметката на рода Листопад! Как се бе стигнало до там? А след това? Не бе опазил и децата си сред касапницата при Дженеско! Кралят ги бе отвел далеч, далеч на юг към столицата. Не знаеше нищо за тях и за съдбата им оттогава. Него оставиха да бере душа с нескопосно превързани рани и натрошен като сух клон крак, във воняща палатка за ранените в битката, неспособен да стори каквото и да е! Оръжието се изплъзна от ръката на стареца и издрънча гръмко в сандъка с остри като бръснач, нащърбени и окървавени спомени!

Утрото беше хладно за сезона, на след час вече щеше да е топло, а около обяд лайната и нечистотиите в градските отходни канали щяха да кипят от жегата и да разнасят зловонието си навред. Вратарят Григор мъкнеше тежък денк към трите фургона които бяха строени в редица пред входа на Каменния праг. Двамата настоятели наблюдаваха товаренето подпрени небрежно на своите метални тояги с гравираните по тях букви и слова на първите молитви и понякога обменяха дума или две помежду си. Послушниците Тарло и Ярек - въпреки своята счупена ръка, помагаха на носачите. Григор метна тежкия денк в последния фургон. Фургоните бяха почти пълни и скоро щяха да потеглят към пристанището където реката се разливаше нашироко и ги очакваше товарния шлеп ”Безухия копой” който бе част от сделката с барон Край и щеше да ги отведе към новата им съдба и живот. Григор въздъхна и тръгна обратно към вътрешността на храма и към тридесет години от своето минало. Предполагаше, че до ранния следобед всичко ще бъде натоварено на плавателния съд и „Копоя” ще бъде готов за отплаване. Разстоянието от Каменния праг до пристанището не бе голямо, не повече от двадесет минути с натоварена волска талига. Протезата му звънтеше в каменните стъпала докато ги изкачваше и продължи да звънти когато тъмнината на входа го погълна. Управителят Кеш, който ръководеше домакинството на храма и се грижеше всичко в Каменния праг да върви по мед и масло, се приближи до двамата настоятели и размени няколко изречения с тях. С остри подвиквания и забележки ускори работата на слугите и носачите. Багажа бе пристегнат здраво към талигите и единият от настоятелите се качи в най-предния фургон заедно с послушник Тарло. Щяха да надзирават разтоварването на багажа и подреждането му на шлепа, като щяха да останат там за да опазят имуществото на храма от крадливия народ наоколо. Празните фургони щяха да се върнат обратно и да бъдат натоварени отново и така докато Каменния праг не останеше само една куха каменна черупка. Управителят Кеш поставяше задачи на подчинените си. Храмът разполагаше с десетима мъже които се грижеха за поддържането на сградата, за ремонти, отопление и всичко друго което Кеш сметнеше за необходима да се свърши. Кеш разчиташе на двама коняри, майстор ковач и неговия чирак. Имаха и две готвачки, едната от които суха и дълга като змиорка измъкната от Тинестото езеро северно от града и забравена на пясъка за седмици, както и трите прислужнички бяха останалата част от домакинството на храма на ордена. Тези хора бяха получавали редовно своите заплати в продължение на години, орденът им бе помагал при всяка нужда в която бяха изпадали. Някои от тях живееха в Каменния праг и живота им бе отдаден на службата на храма и настоятелите които бяха пазителите на сърцевината и изкуството. Управителят Кеш предполагаше, че повечето от тези хора щяха да потеглят заедно с него и настоятелите, но всички бяха уведомени, че са свободни от задължения към храма след изтичането на днешния ден, при положение, че отпътуването от града не ги устройва и са свободни да правят каквото решат. Никой не бе заявил, че ще остане в града, засега! Ако повече от тях решат да останат в града, орденът щеше да изпадне в затруднено положение. Добри слуги се намират трудно, особено такива на които да може напълно да се разчита. Влезе през портата и забеляза вдясно от себе си едрата фигура на вратаря Григор, който незнайно как се бе покатерил на дървено магаре и се опитваше да свали сигналната камбана до входната порта. Изпод гъстата му брада изригваха вълни от псувни и тежко пуфтене. Въжето бе много здраво и той се мъчеше да го отреже с един от многобройните ножове които носеше обикновено. Управителят Кеш се замисли за миг дали да не предупреди Григор, че когато пререже въжето ще му е необходима помощ за да задържи камбаната, която вероятно тежи колкото едногодишно прасе хранено със здравословна помия, но реши да не влиза в спор с твърдоглавия Григор. Дъртакът беше не по-малко упорит от самия управител Кеш и скандалите, препирните и разприте им бяха пословично известни сред храмовите служители, а и в целия квартал. Управителя Кеш излезе под слънчевата светлина във вътрешния двор когато зад себе си чу дрезгав вик, шум от строшено дърво и дрънчене на тежък метал в древните плочи на пода. Вулкан от цветисти изрази, които никоя майка не би желала детето и да чуе, изригваше зад гърба на Кеш. Въпреки, че денят не можеше да се нарече добър, Кеш се подсмихна леко. Животът най-вероятно щеше да продължи все някак си за всички тях.”


Усещаше топлите слънчеви лъчи и вдигна лице към небето със затворени очи за да се наслади на момента. Бе седнал на голям заоблен камък край пътя за да си почине от ходенето. Не беше много уморен, но също така и не бързаше. Бе приседнал на камъка и в топлината на обедното слънце бе прелистил няколко страници от книжката с меки корици която носеше. Затвори книжлето и го прибра в раницата която бе пуснал на земята пред краката си. Изправи се и се протегна, стегна връзката на едната си маратонка и изстърга с клечка някакви кози дарадонки от подметката и. Метна раницата си на рамо и се огледа. На около петнадесет метра пред него, се отклоняваше черен път надясно, за съществуването на който Крум Вълчанов - Пехотата (прякора му бе излязъл още в училище защото обичаше да ходи дълго пеша), нямаше никакви спомени. Щеше му се да се поразходи по този черен път и да види накъде води. Не му беше известно в тази посока да има махала на село Облачно. Може би някой е купил някаква стара кошара за да я превърне в луксозна вила сред високите планински ливади и пасища и си е прокарал път – богато копеле ще да е! Кой знае, може би някое армейско поделение е имало учения и оттук е минавала техника? Но Крум Пехотата трябваше да признае пред себе си, че това с армията бе по-малко вероятно отколкото извънземен да се опита да открадне българско овчарско куче! Спря до отклонението от което тръгваше черния път и се загледа в повърхността на земята. Не личаха никакви следи от гуми или вериги, нямаше и следи от обувки. Лек вятър просвирваше в дърветата. Обедното слънце печеше приятно и есента тук не изглеждаше като непосредствено предстоящо събитие. Което беше хубаво, защото Крум Пехотата възнамеряваше да се поразходи по околните хълмове и планини и ако времето беше студено и неприятно това щеше да отнеме голяма част от забавлението и удоволствието от така мечтаното бягство от действителността на сивото, задушаващо ежедневие. Не помнеше изобщо на това място някога да е имало път, както и в тази посока да има нещо заради което да си струва да се прокарва път! Щеше му се да поразгледа. Реши, че няма да се забави много ако тръгне по черния път и го следва и проучи донякъде. Не повече от час, след това ще се върне обратно. Маратонките му вдигнаха малки облачета прах когато стъпи върху сухата пръст. Дървета обграждаха пътя който бе доста равен и без някакви дълбоки коловози. След не повече от стотина метра черния път започна леко да извива наляво и след минута Крум Пехотата вече не виждаше мястото където се бе отклонил и бе тръгнал по него. Дърветата бяха високи и вятъра сякаш бе напълно утихнал, слънчеви лъчи пробиваха короните и достигаха повърхността като образуваха светлинни завеси, отделящи по-тъмните и хладни сектори на сянката. Навлизаше в по-тъмен участък и очите му се стремяха да се адаптират към новите условия. Сякаш долавяше с крайчеца на окото някакви проблясъци но когато се извърнеше и погледнеше в посоката от която смяташе че идват тези проблясъци, не виждаше нищо повече от затъмнената стена от дървета и бариерата от слънчеви лъчи останала далеч назад. В ноздрите му нахлуваше миризма на озон и тялото му долавяше вибрацията на някакъв тътен който все още не бе в диапазона на звуците долавяни от човешкото ухо. Миризма на озон и влага във въздуха, бяха го обгърнали изцяло, проблясъците които бе долавял сякаш с крайчеца на окото, станаха по-осезаеми и видими. Кратки синьо-бели електрически светкавици пропълзяваха по ръбовете на осезанието. Всяка крачка сякаш го придвижваше десетки метри напред и стената от дървета край черния път се размаза в потоци от бои, струи от цветове, които бяха платното връз което нарастващи светкавици чертаеха своите криви линии. Нарастваха и се разклоняваха. Пробягваха край него и се проточваха напред, незнайно накъде следвайки извивката на пътя и скривайки се от погледа. Вибрацията вече се усещаше в натежалия от напрежение въздух като ниско бучене. Светкавиците разцепваха обкръжаващият го цветен тунел. Стените на цветния тунел се отдалечаваха и пространството около него се разширяваше, беше полутъмно, като на смрачаване, и бученето бе достигнало своя апогей. Спря да крачи. Застана на едно място и светът се изсипа отгоре му с цялата си мощ. Гъста пелена от студен, тежък дъжд го обля и измокри до кости за секунди. В небето се сблъскваха мълнии. С разтърсващ грохот от облаците се измъкна някакво метално тяло, обляно в светлини и обгърнато в пламъци. Снопове от светкавици се забиха в металното тяло и го облазваха като неспирни колони от светещи мравки, то избухна със страховит тътен и зелена кохерентна светлина се разля във всички посоки и раздели небесата и земята със своята равнина. Секунда по-късно огнено кълбо се роди в небесата и се раздуваше до размерите на облак в жълто-бели валма от цветове. Инстинктите на Крум Пехотата, блокирали за няколко секунди се задвижиха и той се уплаши, че нещото което се взриви над главата му, високо в дъждовните небеса, ще се изсипе като милион горещи шрапнели върху главата му и спринтира напред по черния път. Дъжда, тътена, небето, всичко изчезна на мига и бе заменено от цветния тунел и пълзящите по него електрически заряди. След няколко крачки спря. Светът го връхлетя с цялата сурова мощ на планинската буря която се вихреше пред очите му. Стръмно планинско дере се бе превърнало в езеро препречено в долния си край от натрупани стволове, коренища и камънаци, водата преливаше през този ръб и се изливаше като ревящ водопад в бездната долу. Беше сивкав ден без слънце с ниски и тежки дъждовни облаци които сипеха тонове вода и остъргваха пръста от скалите и премятаха дървета като клечки. Вятъра виеше и струите вода понякога се носеха хоризонтално. Бръскаха го с осезаема сила. Внезапно на отсрещния склон на дерето забеляза изригващо сякаш от недрата на скалата, жълто огнено кълбо, което посече дървета и храсталаци по пътя си и се заби в скалите от другата страна на водопада, като свлече тонове пръст и скални отломъци надолу в бездната под водопада. Образува се кратер който димеше под изливащите се потоци вода. Второ огнено кълбо изригна изпод земята и този път с експлозия разхвърля в сивия въздух камъни, буци кал и пръст, прелетя през мокрия въздух и Крум Пехотата усети смесващи се миризми на безмерна сухота и нажежено пространство в удавящата влага на бурята. Кълбото се разби отново в отсрещния склон и този път лавината която се откъсна от тялото на планината бе още по-голяма и по склона тръгнаха скали, вълна от кал и дребни камънаци, които се свлякоха и притиснаха тапата която задържаше водата и образуваше езеро. Разместиха я със своята тежест и тласък, водата открила пролука изби със стон и разкърти тапата. Езерото сякаш пропадна осезаемо надолу и рязко потеглила вълна се понесе по течението. Под оттичащата се вода се подаде заоблен метален предмет полегнал по дължината на течението на буйната планинска река. Над бездната се бе проточил заострен нос лъскав от обливащата го вода. Крум Пехотата бе хипнотизиран от гледката и неспособен да реагира по какъвто и да било начин. Самият той не можеше да определи в тези кратки мигове приблизителните размери на металното тяло потопено в калните потоци на придошлата река, но бе очевидно, че е много голямо, а присъствието на този необичаен артефакт на такова място бе най-малкото странно и необяснимо! Земята трепереше под краката му. Крум Пехотата бе напълно дезориентиран и стъписан. Бе наясно, че за него разликата между реално, нереално, сън, фантазия, въображение и лудост е неразличима и всъщност сам за себе си не можеше да определи къде – като пространство се намира той самият, нито в какво – като състояние е изпаднал. Все пак можеше да даде превес на това, че е просто луд. Внезапно трети огнен залп разтресе пространството и за секунда изсмука влагата от въздуха и изпари дъжда по своя път образувайки за части от секундата тунел в дъжда и мимолетна дъга. Нов кратер се образува на ската от другата страна на водопада и картината със свличащите се кал и камънаци в мътните води се повтори. Изсипаха се и вдигнаха пръски над водовъртежите под носа на металното тяло. В зиналата уста на Крум Пехотата се стичаше дъждовна вода и при едно свое рязко вдишване се нагълта с вода и насмалко не се задави до смърт. Преви се на две и дълго плю и кашля. Когато се изправи погледът му попадна на мястото от където бяха изригвали огнените кълба, допринесли толкова много за промените в релефа на планинския склон. От димяща дупка изпълзя човек който приличаше на кален голем. Или може би изпълзя кален голем който приличаше твърде много на човек. Крум Пехотата не можеше да определи, а и не искаше! Човекът – голем се изправи, огледа се и го видя. Застина за миг! Крум обаче, вече спринтираше и светът изчезна, цветните струи на тунела го обграждаха отново и той тичаше по вечната извивка на черния път. Внезапно се препъна на равното и се стовари сред каменистата настилка на макадамовия път който водеше към село Облачно. Мокрите му дрехи обраха прахоляка и когато се изправи и погледна назад не видя и следа или намек за просека, пътека, камо ли път. Огледа се, бе на един хвърлей от къщата на дядовците. Пътят изкачваше леко възвишение и след това се спуска през ширнали се ливади към къщата. Виждаше пушек в небето. Дрехите му бяха мокри, носът му бе ледено студен, трепереше и септемврийското слънце не можеше да го стопли. С него се бе случило нещо, нещо различно, някакво изключително събитие, преживяване или както ще да го наречем, а той ……… а той изобщо не бе готов за това! По дяволите! Прокара пръсти през мокрите кичури на косата си! Винаги бе мечтал и бе смятал, че ще срещне необикновеното и изключително събитие и ще преживее своето единственото преживяване, а когато то го сполетя и буквално се изсипа върху главата му той почти не успя да осъзнае какво се случва! Нямаше и следа от черния път по който бе крачил и спринтирал. Магистралата в пространството която се бе отворила пред него за кратко, бе изчезнала. Освен ако си е въобразил или е сънувал, но бе адски мокър и измръзнал в един сух, безоблачен ден в края на лятото. Небето над село Облачно бе чисто. Закрачи по пътя към къщата. Докато преваляше билото на възвишението и се спускаше сред избуялите треви на ливадите, се опита да поизтупа и поизчисти дрехите си от прахоляка и мръсотията. Дядовците седяха на пейката до портата в каменния зид. Атанас Вълчанов се изправи на крака и вдигна ръка за поздрав. Стоя така, изправен и с вдигната високо за поздрав ръка, почти докато Крум Пехотата, нахилен до ушите го стисна в прегръдките си. Беше дяволски мокър!