Святи и грешни, зрящи и незрящи,
подвластни на добро и зло,
танцуваме в шеметния ритъм,
на вселенското житейско колело.
Достойни потомци на Ева и Адам,
които в славни, древни времена,
безгрижно си живеели в Божия храм,
невинни, покорни, наивни и млади,
не знаели какво е зло, какво добро,
почти щастливи сред райските наслади,
(не знаели дори какво е сватбено хоро).
Но предизвикани от лукавата змия,
(някои твърдят, че е за добро),
се изкушили да вкусят тайно,
от забраненото райско дърво,
на познанието фаталния плод.
Това било грях непростим, уви,
от дързостта им недоволен Бог
ги обрекъл на безброй беди,
(за наказание ги пратил на Земята),
с тежък труд, в мъки и много лишения,
да си плащат стократно, с лихвите,
всички минали и бъдещи прегрешения.
Орисал ги да водят много битки нелеки,
с бяла вяра раните си да превързват,
да извървят безброй трънливи пътеки,
да падат, да стават, и пак напред да вървят,
докато стигнат до белия път – Божия знак,
а мечтите им като птиците да летят,
да им бъдат бял компас в черния мрак,
на лъжливите истини за лесно щастие.
Днес ние, техните потомци, вече знаем,
че белият път, който води към сбъдването
и ни отключва вратата към земния рай,
е всъщност пътят, който води към нас самите,
а себепознанието е неговият щастлив край.
Затова, повече от всякога готови за истината,
белязани от завещани вини, упорито вървим
към светлото в себе си, спъваме се в грешките,
губим се и се намираме, но знаем, че можем
човешкото си несъвършенство да победим,
с непобедима Вяра, Надежда и Любов
в здрави темели земния рай да вградим.