С тая странна думичка на уста спря ме пенсионираният старшина, бай Михал.
- Обутман бе комшу, общински обутман щял да става, ти чу ли?
- Кой бе бай Михале – леко усмихващ се на използваната думичка и натопорчената физиономия, спирам аз, и му подавам кутията с цигарите.
- Твоят човек бе синко, Сивко Патриотов. Оня дето го увековечи в „Гъсето”, как стрелял по вързан юрдек и после го гонил с шлифера из угарта.
Чул бях и по вестниците бях чел, но не ми се искаше да го лиша от удоволствието да си побъбри с някой, та затова се оцъклих срещу бай Михал и прошавах с рамене:
- Не бе комшу, я кажи!
- Да вземе да се кандидатира, мекерето му с мекере за защитник на хората, от общинската власт да ги защитава. Ти само за онуй гъсе дето знаеш, ама не знаеш той какъв беше в милицията. Порта беше, да знаиш, ходеше и портеше колегите си пред началството. Завърти се около някой, подведе го да изтърве някоя думичка като пред приятел и хайде при началника да го наклепа.
- Тъй ли – успях да се включа аз, но комшията се беше наел и само кимна, и продължи:
- Имаше едно наше момче, тъкмо завършило Симеоновската школата. Не момче, а аслан. И в оперативната го биваше, и мъжкарче си беше. Ей-й-й, завъртя се около него оная подлога, приятел му стана и не стига че го пееше пред началството, ами и на жена му налетя. Тя оная, че не бивала, ясно, но той, нали на приятел му се правеше. Разби му животеца гадината.
- Истина ли?
- Чакай – чакай! Та значи понижиха го момчето и го пратиха квартален. Разведе се и без жилище остана. Ама една вечер причакал Сивко и нищо не му сторил: само го стиснал над лакътя и оня си подмокрил обувките. Сигур за туй сега ще го правят обутман, щото е обут, ама в напикани обувки – смигна ми бай Михал и добави – туй да го напишеш ей, да го знаят хората, че е пикльо, пикльо и половина даже!