автор: musketar

6.

Превключи на друг канал, читателю. За бога, отиди в някой динамичен екшън, в който след обилие от престрелки, доброто ще победи. Доброто е визуализирано
като безсмъртно ченге, което трепе, без да му мигне окото и вижда сметката на всички продажни шефове, колеги и мафиоти, а накрая прибира кинтите на мафията и заминава с любимата на някой остров, където да упражняват всичко научено за птичките и пчеличките.
Щастието очевидно е частно случване.
В нашия ленив и умозрителен сериал, щастливият остров се е състоял в самото начало и е крайно съмнително, че ще бъде такъв и на финала. След десет години война и десет години странстване, Итака няма как да бъде същата. Докато хитроумният Одисей е пробутвал своя кон на троянците, също такъв кон, тихо и невидимо, е настъпвал зад стените на Итака и е превърнал Пенелопа във вярна дърта брантия, а Одисей в непознат хитър старец. Устояването е налице, ала в троичния архипелаг Итака - Пенелопа - Одисей, радостта е изветряла като вчерашно шампанско.
Бихме могли, разбира се, да разсеем вниманието с рекламна пауза, но се боя, че дори под формата на стар виц, тя няма да подейства разведряващо. Нека опитаме, все пак...

Сумрачен тунел. Виждат се релси и фигурата на мъж, който върви, като ту се затичва отчаяно, ту се препъва, спира и се взира напред. Явно е изтощен, задъхва се и облизва пресъхналите си устни, когато спира и го виждаме в едър план. Очевидно върви така от много време. Накрая внезапно вижда светлинка и се втурва с всички сили напред. Бягащите стъпки по чакъла изведнъж се заменят от характерния звук на набрал скорост влак. Светлината рязко се приближава. За миг съзираме ужасената му физиономия, вдигнатите, за да се предпази, ръце... Влакът го помита...
Лого и глас зад кадър: Експресбанк - размазващи лихви по кредитите!

Даа, ясно е, че Експресбанк едва ли ще стане спонсор на евентуална моя книга.
... Превключи на друг канал, читателю!


7.

По отношение на любовта, дълбоко в себе си, мъжете си остават идеалисти. Независимо какви самоуверени или цинични пози възприемат, те изпитват едно особено страхопочитание пред тази материя /материя - ха,ха!/, която никога не им става докрай ясна. Ето защо, когато пристъпва към жената, която обича, мъжът го прави с най-чистите си помисли. Винаги. Това звучи отчайващо наивно, и все пак е вярно. То е и причината, поради която, в копнежните мъжки сънища, от които се събуждаш с глуха болка в сърцето, обикновено присъства не някоя свястна жена, а онова, което наричаме кучка...
/Написах "свястна" и се замислих каква синкретична дума е това. Означава съзнание, съзнателност, например свестих се - т.е. - дойдох в съзнание; очевидна е връзката със съвест, а в най-широкото си значение е равнозначна на доброта и честност. Ще рече: имаме рационален пласт, който я изгражда, имаме морален /колко досадно!/, имаме и приложен. Хубаво, де - на кого му дреме! Три в едно имаме и в капучиното! Я да си го допием!/
... Кучките умеят да изглеждат недостижими. Умеят да предизвикват респект, който да импонира на чувствената мъжка дезориентираност.

Докато отбивах военната си служба, край поделението се навърташе едно момиче, чието име не помня, но което наричахме помежду си Трудовашката количка. Това прозвище изразяваше едновременно нейната достъпност и нашата пренебрежителност. Всеки от нас можеше да я "подкара", да я употреби, нахвърляйки небрежно в нея тежките камъни на някакви свои неволи, а след това - олекнал - да я зареже, ненужна и безстопанствена като трудовашка количка. Загорелите ни войнишки тела я лашкаха из ямите и стръмнините на разтърсващия ни нагон, а после - удовлетворени - я подминаваха. Ако имаше поне слаба идея, как с два-три жеста на недостъпност да заинтригува, Трудовашката количка вероятно щеше да има немалък успех. Беше симпатична и в никакъв случай не тъпа, както смятаха мнозина. Беше добра, всеотдайна, жертвоготовна и се опитваше да облекчава по всевъзможни начини армейското ни битие - като се почнеше от това, че безропотно ни мъкнеше бира в едно дипломатическо куфарче, което провираше през една дупка в оградата, минеше се през писмата до нашите гаджета, които тя отнасяше в пощата, минеше се през съчувствието и съпричастността, когато същите тези гаджета ни зарязваха един по един, та се стигнеше до това, че ни се отдаваше където, когато и както на нас ни скимне.
Питам се дали има някой, който не би искал човекът до него да бъде добър, всеотдаен и жертвоготовен. Едва ли.
Ала Трудовашката количка притежаваше един огромен недостатък - не умееше да играе. В онзи безначален и безкраен покер на отношенията, тя нямаше никакво чувство към блъфа. Тя търсеше взаимност, безхитростно разкривайки се, и това ни се струваше твърде евтино. /Дявол знае кога и как са ни научили,
но дори в интимните отношения, ние подсъзнателно влагаме манталитета си на пазарни клиенти, и ако нещо е евтино, то, следователно, е боклук./ Нейната доброта предизвикваше нашата незаинтересованост. А незаинтересоваността ни правеше свободни.
Именно защото самите те са наивни, мъжете не харесват да виждат простодушие отсреща. Иска им се нещо по-завързано, по-предизвикателно, по на пиедестал. Иска им се принцеса - отколешната мечта на Иванушка Глупака. Оттук и прастарата истина, че жената, която най-често събличаш, не е точно онази, която най-много обичаш. И обратно - усетите ли, че мъжът ви е някак твърде освободен с вас, че липсва каквато и да било зона на респект, можете да сте убедени, че не сте любовта на живота му. Той може би се е разминал с нея, а може би още не я е срещнал, но и в двата случая показателят е реалистичен.
Даа, ето така Самсон е казал онова, което не е трябвало да казва, на Далила...

Що се отнася до умението да блъфираш, то е наистина любопитен феномен. То е способността да загасиш тържествуващия пламък в очите си, когато държиш силна карта, или да запазиш самообладание и да изглеждаш уверен, когато си слаб. Казано простичко, това е властово действие, защото е свързано с
о-владяването. Ала това е само изходната му точка. В блъфа има много повече.
Той е интенционален /внушаващ/, под-веждащ, създаващ определена тенденция. А това по някакъв начин го свързва не просто с умението ни да лъжем, но и да фабулираме, да разказваме измислени истории, да създаваме митове, ако щете.
Жените, които добре владеят блъфирането, всъщност владеят умението интригуващо да разказват себе си - може би не такива каквито са, но такива, каквито биха искали да бъдат или им се иска да ги види и "допише" публиката. Те умеят да й предоставят тази възможност, задавайки някаква тенденция, някаква обещаваща и предизвикателна фабула. Техният стремеж към внимание, в крайна сметка, е значително по-голям от този на Трудовашката количка. В него има много сходства с вниманието, възхищението и особената власт, която се стреми да получи всеки творец. Може да се каже, че това е едно своеобразно изкуство, един..., хм..., да го наречем боди-арт, който, посредством всички техники на художественото, реализира интимно властово отношение.

"... и цял ден свойто име да повтаря
пред възхитена локва."

Така, струва ми се, беше при Емили Дикинсън, и аз, като човек, комуто полът е отредил място сред "възхитените локви", мога само да кажа, че описанието е изключително точно.
А жени като Трудовашката количка ще минават всеотдайни, безименни, маргинализирани и несънувани през живота ни. Впрочем, при Достоевски има доста образи на тъкмо такива жени. Но той май е единственият автор, за когото се сещам да е проявил интерес към тях.