Не помнеше кога е приготвила големия си куфар, кога се е облякла и как са стигнали до гарата. Осъзна се в коридор, по който бързаха, за да хванат влака за София. Мъжът й търчеше отпред, тя притичваше след него. Изведнъж той изчезна зад ъгъла – когато и жената стигна дотам, видя извито стълбище с месингови перила: то се спущаше надолу и надолу, а тя знаеше, че не може да слезе по него...
Изпоти се от ужас, с рязко движение смъкна шала от врата си. Какво щеше да прави без съпруга си? Огледа се – коридорът зееше зловещо пуст. Разбираше, че секундите минават, по капките, които се стичаха от тила по врата й и се вледеняваха, докато стигнат деколтето на блузата й. Постепенно осъзна, че това не е гарата, а стълбите й бяха познати, но не можеше да се сети откъде. Мъжът й не се връщаше и тя се разхлипа.
- Страхуваш се, нали? – гласът беше тих и шумящ като шепот на листа.
Паниката преви коленете й, защото не виждаше никого. Изкрещя, но думите едва се отрониха:
- Кой си? Къде си?
- Погледни до десния си крак.
- Но там има само саксия с някакво растение!
- Това съм аз – растение, но предпочитам да говоря за себе си в мъжки род: женският е несериозен, а средният – инфантилен.
- Господи, кажи ми, че сънувам! Спри това! Сигурно съм луда, щом приказвам с някаква трева!
- Добре де, щом така ти харесва, но не „някаква”, а бобова!
- Фасул ли си?
- Надявам се, макар да не мога да съм абсолютно сигурен преди да съм дал плод.
- Трябва да се събудя! Не е възможно да разговарям с боб!
- Кой ти го каза? Ние с теб не сме чак толкова различни – нали имаме общ генетичен код? И в двама ни живее родовата памет. Понякога ми се струва, че виждам как мургава девойка уари(за твое сведение – племе, живяло преди инките) засява в леха моя пра-пра- пра... трябва хиляди пъти да кажа „пра” пред „дядо”... и го превръща в културно растение. Ти колко „пра” ще сложиш пред „родител”?
- Нищо не разбирам, наистина нищо не разбирам, искам това да престане!
- Как ще разбираш, като постоянно си на черешата от ксанакса и алкохола! Нали знаеш, че хапчето е несъвместимо със спирта?
- Когато мама почина, не бях на себе си! Сякаш паднах в тъмна дупка, от която няма излизане! Не си позволявай да ме упрекваш за лекарството и уискито – само те ме държат жива!
- Да си жива, но колко си жива? Ти си загубила вярата в себе си – зная, че е банален изразът, но истината е, че това крепи човека. Все едно аз да остана без бактериите, които живеят в грудките на корените ми и осигуряват азотното ми хранене... Ще залинея и ще умра.
- Всичко това е нереално, кошмар е! Кой сади боб в саксия?
- Внукът ти. Щом подадох стъбълце, ти искаше да ме изтръгнеш, защото ме помисли за плевел, но звънна телефонът и после забрави. А чистачката ти, слава Богу, е прекалено мързелива, за да го направи. Когато се канеше да ме унищожиш, ужасът ми беше не по-малък от този, който изпитваш сега. Много време ми отне, докато пробия с връхче земята – детето ме зася прекалено надълбоко, и тъкмо бях помилван от светлината. Но ти отклоняваш разговора от същността му. Имаш крака, а сега си неподвижна почти колкото мен. Защо?
- Не мога да ти отговоря. Нищо не зная. Всичко се обърка.
- Да, обърка се. Първо беше маниачка на тема стерилност – дотолкова, че почти уби живота наоколо. После стана абсолютна мърла – понякога не се къпеш и по три дни. Не ставаш от леглото. И колко време не си позволила на мъжа си да те докосне? На мен от време на време ми се иска да ме погалят.
- Нещата с мъжа ми се промениха отдавна. Ние сме просто приятели. Аз не мога да живея без него.
- Да, така е: сутрин ти носи кафето, закуската и обяда, след като се върне от работа – вечерята. Виж, уискито си го сипваш сама.
- Престани!
- Няма да престана! Шест месеца не си слязла от втория етаж на мезонета! Знаеш ли, че това е половината ми живот? Все едно са 35 години за теб! Представи си да си на мое място и да имаш една година – за мен е всичко, за теб е малко. Но и двамата мислим за вечността, която е извън земното ни съществуване. От моя гледна точка ти ще бъдеш в нея и ще я пропилееш, от твоя – тя е след живота ти, но подозирам, че също има край. С теб копнеем за нещо, което все някога свършва.
- Когато мисля за смъртта, се вцепенявам. Парализира ме фактът, че и частица няма да остане от мен – ни частица. Ще изчезна и ще се превърна в нищо. Ще бъда нищо!
- И аз се страхувам. Моят час ще е скоро, ти също си преминала превала – според вашите мерни единици. Поне си човек – не намираш ли утеха в гностичните учения?
- Те изхождат от това, че има Бог, но не ми дават нито едно доказателство за съществуването му. Не мога твърдо да кажа, че го има.
- Тук и аз не съм в състояние да ти помогна. Разсъждавал съм по въпроса, но нямам категоричен отговор.
- Чакай! Ама ти вече имаш шушулки! Не трябваше ли първо да цъфтиш?
- Цветовете ми бяха виолетови, но ти не обърна внимание – взряна си изцяло в себе си. Сега ще фотосинтезирам усилено, а когато светлината угасне, ще дишам кислород, така че не ти препоръчвам да прекараш нощта до мен. Щом отгледам децата си, ще умра.
- А как се опраши? Тук няма други като тебе.
- Аз давам плод след самоопрашване.
- Искаш да кажеш, че...
- Да, прилича на твоята мастурбация, но от нея ти няма да забременееш. Пък и вече не можеш. Всъщност на мен са ми необходими 5 процента външно участие – една муха ми донесе чужд полен, а ти я удави в мухозол. Не помниш, нали? Вие, хората, се впечатлявате само когато убивате себеподобен, но всъщност не и когато го правите в духовния смисъл.
- Какво искаш да кажеш? Сега и заради мухата ли трябва да изпитвам угризения?
- О, заяждаш се, значи не си чак толкова безнадеждна. Може би ще съществуваш по-дълго, отколкото предполагах. Това е хубаво. А аз сега имам най-важната задача в живота си – да изхраня зърната в шушулките и да не мисля за края. Ти също имаш задача.
- Каква?
- Още ли не се сещаш? Не позна ли тези стълби?
- Не.
- Те водят към първия етаж на дома ти. Помниш ли какво се случи преди шест месеца?
- Не.
- Така си и мислех. Тогава бях невръстно растение. Ти почти се беше съвзела от скръбта по майка си и реши отново да тръгнеш на работа. Беше понеделник. Мъжът ти смяташе, че още спиш, унесена от хапчето за сън, но вечерта ти реши да не го пиеш. Когато слизаше, погледът ти се закова в огледалото, което отразява част от хола на първия етаж. И видя как мъжът ти чука чистачката, опряна на малката масичка. Върна се в стаята си и повече не приближи стълбите.
- Ти не си бобово растение, а сатана! Защо ми припомни това? Толкова, толкова си жесток! Мразя те!
- Само не ме изтръгвай – шушулките ми не са узрели. И не съм безсърдечен, макар и да нямам сърце. Абсурдно, но е така. Ти много добре знаеш, че съпругът ти спи с нея всеки понеделник и петък, но не и в сряда – в този ден е много зает. Във вторник и четвъртък тя го прави с Петров от долния етаж, защото тогава чисти апартамента му. Не я упреквай: има две малки деца и вечно пиян мъж, трябват й пари, а само чистенето не стига.
- Господи, толкова съм сама!
- Всеки е сам. Интересно ми е какво влагаш ти в тази дума – при вас, хората, словата много често са без никакво съдържание. Веднъж до мен разговаряха надълго и нашироко философ и филолог – и двамата ваши гости. Разменяха си сложни фрази, на които отдавна бяха забравили значението. Честно ти казвам, че толкова глупости накуп никога не съм чувал. Щом си самотна, защо не си взе котка? Не, по-добре куче, котката като нищо ще ме опасе.
- Остави това! Много съм объркана...
- Трудно ми е да ти давам съвети, сигурно повечето от тях са кухи – все пак животът ми минава сред хора, а не сред растения. Безсмислените напътствия са като празни шушулки. Мъжът ти казва, че те обича, но се чифтосва с чистачката, а теб те оставя да се тъпчеш с лекарства и да се наливаш с алкохол. Колко ще изкараш така?
- Какво да правя със себе си, с него?
- Не съм специалист по междуполовите отношения – няма как да имам подобен опит. Може би трябва да пробваш отново да се сближиш с него, наистина не зная дали си струва... Първо отиди в Париж при дъщеря си. Но ти се страхуваш да излезеш от тази къща, плаши те животът навън. Мислиш, че ще се изгубиш сред множеството. А как иначе ще се намериш? Скоро аз ще напусна тази саксия – ще изсъхна и тогава чистачката ти най-сетне ще ме забележи, ще ме отскубне и ще ме понесе по стълбите надолу – все ми е едно дали с корените напред, или с върха. Ще отида на боклука, но така поне някои от децата ми ще имат шанса да покълнат. Само че знаеш ли: аз и сега искам да сляза по тези стълби, за да видя света. Искам, но не мога. Ти можеш, но не искаш. Ако бяхме един организъм, щеше да е чудесно. Но това е невъзможно – поне в този сън. Не и в този сън...
Тя се събуди с мъка, изпи студеното кафе и изпуши няколко цигари. После си наложи да се изкъпе, след това резервира място за полета до Париж. Трябваше да хване първия влак. Приготви набързо куфара си и остави бележка на нощното шкафче: „Заминавам при детето.” Погледна мобилния си телефон и видя, че е четвъртък – утре мъжът й най-сетне можеше да оправи чистачката в спалнята.
Разнасяйки аромата на парфюма си – нещо, което не й се беше случвало от половин година, се спря до драцената – около нея се беше увило растение, родило шушулки. Погледна надолу – там я чакаше стълбището с месинговите перила.