автор: cvetybeach

Дъждът плющеше по паважа. Цял ден не спря. Бързах.
Нахлупеният чадър не ми позволяваше да виждам улицата пред себе си. Изведнъж се озовах до спряла на тротоара погребална кола. Но… това е жълтия блок, в който живее моята приятелка. Около колата се суетяха няколко жени, а от входа тъкмо изнасяха на ръце бял, луксозен ковчег, отрупан с цветя.Между хората разпознах старата леля на Катя, която беше в траур.
Стъписах се! Боже, Господи! С ужас разбрах, че тя – Катя – е починала. Страдаше от сърдечна недостатъчност, но силният дух и жаждата й за живот я крепяха.
Живееше сама. Почина съпругът й, след него майка й. Никога не се оплака, че е самотна. Винаги беше усмихната, приветлива. Канеше ме винаги да ходя у тях. Тя не обичаше да ходи на гости. Напоследък не я и посещавах. Съжалявам.
Скъпите мебели, гоблените, кристалите, ленените покривки, луксозните й тоалети оформяха образа на интелигентна, добре осигурена материално жена. Домът й грееше от чистота, подреден с вкус. Тя непрекъснато го обновяваше с нови модерни пердета, килими. Това я правеше щастлива, даваше й кураж и я поддържаше. Угаждаше си във всичко. И все пак – липсваше й най-важното – нямаше деца.
Докато били млади, съпругът й искал да осиновят дете, но тя отказала. Произхожда от стар и заможен род. Имаше много племенници, но с никой от тях не поддържаше топли отношения. Много четеше. Библиотеката й се огъваше от книги. Купуваше всеки новоизлязъл роман. Та като споменах книги, си спомних, че закупената от нея последна книга стана повод и причина да се отчуждим една от друга. Веднъж започна да ми разказва сюжета й. Беше много интересен.
-Моля ти се, не ми я разказвай, а ми я дай да я прочета! – помолих я аз.
-Не, няма да си дам книгата! – тросна ми се тя.
-Моля??? – недоумявах аз. – Шегуваш ли се? Какво те прихваща?
-Знам, че ще я запазиш и ще ми я върнеш невредима. И въпреки това няма да ти я дам. И защо да ти я давам? Ти си имаш всичко – деца, внуци. Аз имам само книгите си и не ги давам!
Бях изумена. Не очаквах това от нея. Смених темата на разговора сконфузено и повече не стъпих в дома й. Дали бях права, вие преценете! Сега съжалявам!
Почувствах се толкова виновна и исках по някакъв начин да я видя за последно, да я помоля за прошка. Затичах се към най-близката таксиметрова кола, грабнала набързо купените цветя и потеглих за гробищата.
Докато се ориентирам в неуредения гробищен парк, вече спускаха ковчега. Хвърлих цветята върху него за сбогом и видях как плувнаха в рядката кал. Ами че той целият беше затънал в тази пълна с вода дупка, в която беше положен. Плуваше в нея като лебед с прекършена шия. Цветята кръжаха около него. Тягостна картина беше.
Дъждът се засилваше. Малкото хора се втурнаха към бусчето. Очите им бяха тъжни, но сухи. Само старата леля неудържимо плачеше, сякаш нямаше да я последва в скоро време – поради напредналата си възраст. Но, поне беше жива да я оплаче истински. Само тя. Нямаше кой друг.
-Боже, три дена никой да не знае, че е починала! –шепнеше тихо една от жените.-Разбиха вратата. Намериха я паднала по очи на пода в кухнята. Ами така е. Не взе поне едно дете да отгледа. Имаше възможност. Цял живот се грижеше само за себе си. Не позволяваше никой да се докосва до вещите й. Още от дете е такава самотница. Единствено дете от заможен дом. Свикнала само за нея да се грижат. Така живя и така завърши живота си.
А и този дъжд не спря. Язък за луксозния ковчег. Потъна в рядката кал. Добре, че мъртвите не виждат и не усещат нищо. Иначе Катето щеше да се обърне и да закрещи от гняв и от мъка.
След около седмица срещнах лелята. Тя все още неудържимо плачеше. Разказа ми как племенниците разпердушинили домът на Катя. Награбили кой каквото можал и тепърва щели да делят имането й. Попита ме защо напоследък се бяхме отчуждили и след като й разказах случая, ме покани в дома си – да си взема нещо за спомен от Катя. От покъщнината или от книгите.
Отказах.
-Имам си всичко –й казах. – Защо ми е повече? Човек нищо не отнася със себе си на онзи свят.
Имаме всичко. Нямаме нищо. Това е истината! Не исках нищо да ми напомня тягостния и тъжен завършек на живота й. Предпочитам да я запомня усмихната и приветлива.

Цветана Бъчева