автор: amduat

- Пресни ли са гъбите? - смръщеното лице на клиента предполагаше, че никакъв отговор няма да го задоволи.

- От тази сутрин са. Братовчед ми ги донесе. Каза, че гората била пъпчива от гъби. Хванала я била едра шарка. Хи-хи-хи! Такива шегички хвърля той, горски, свежи. Разправя, че... - Иванчо вдигна поглед от тезгяха и думите му загорчаха. Млъкна.
Човекът свлече шапка над сключените си вежди, завъртя се почти без да повдига краката си от пода и понесе буреносната атмосфера и себе си към изхода.
- Довиждане! Пак заповядайте! - провикна се Иван към категорично затръшнатата врата. - Едри са, уханни и дори повече от пресни, ама на някои хора доброто настроение им е свряно дълбоко в задника, та никога няма да види бял свят. Глей, глей, ще кажа на Веселка да направи една гъбена чорба довечера. От този ахмак ми се доядоха гъби.
Така си мърмореше магазинерът, докато чевръсто вършеше работата си около малкото магазинче, което обслужваше няколкото планински махали наоколо.
Чавдар бродеше сам из гората. Обичаше да го прави, а днес времето беше в хармония с мислите му и това правеше разходката му блажена. Усмивката не слизаше от очите му. Те проблясваха като черни мъниста и придаваха на лицето му онова особено изражение, което някои наричат хитро и закачливо, а други - лъчезарно и одухотворено. Това, което Чавдар знаеше за очите си, бе, че с тях той можеше да се наслади на плахите проблясъци на слънцето на зазоряване, заливащо с руменината на свенливец планинските склонове, както и уморените, изразходени лъчи на залеза, които сякаш се чудеха дали има смисъл да показват още красотата на света. А той, пак чрез тези очи, знаеше, че прелестта не се губи с последното зарево, а само намята качулката на тайнствеността.
Днес по лицето на Чавдар още се четеше и задоволство. Сутринта беше набрал две кошници с гъби. Ароматът им се беше усукал в ноздрите му и го съпътстваше оттогава. Картината на изпъстрената с гъбки горска поляна също предизвикваше доволство. Едно от вълшебните проявления на природата. Чавдар обичаше да се взира в нея, за да усеща пълноценно пулса й, нейните кротки въздишки и настървените й за живот вдишвания. Не смееше да мръдне с часове, за да улови и най-малките движения, магическите преобразувания и растежа на природата. Имаше вътрешната сила на търпението и изживяваше тези мигове с безсрамието на езическо божество.
- Така, така. Разбрах, че в околността се намират доста гъби. Може би все пак ще излезе нещо от идването ми в това затънтено, гнусно място. Още утре отивам да събера, колкото се може повече. Ох, нямам търпение! Ще ме събудите към 6.30, нали? - този вулкан от думи се изсипа безжалостно върху скромния ханджия на страноприемницата в малкото селце Гъбено и го остави закован за мястото му като изпепелена останка. Студеният тон изгаряше добродушното сърце на Цено, но той притежаваше онази планинска простодушна мъдрост, чрез която се изтърпяваше всяко зло в живота. Щеше да запази самообладание и търпеливо да изчака края на визитата на странния господин.
На заранта чужденецът с ожесточена припряност напусна хана. Цено смяташе да му даде напътствия къде да търси по-големи гнезда от гъби, къде почвата налива най-ароматните и вкусни гуглички, кои склонове да заобиколи и къде да внимава за отровни двойници. В Гъбено всички малко или много бяха специалисти в гъбарството. На младини и Цено беше скитал из пущинака и се беше прибирал с преливащи от гъби кошница, ценен трофей за покоряване на суровите сърца на местните девойки. Така беше спечелил Мария и вече тридесет години заедно градяха и обгрижваха общото сърце на своя дом. Имаше какво да посъветва неопитния странник, но беше закъснял, защото времето безмилостно ковеше гвоздеи в нетърпеливите души.
Господинът крачеше из влажните дебри на гората. Като за начало не му трябваха много гъби, но искаше да има богат избор, за да извлече най-добрите, съвършени гъби. Идеята му се беше загнездила от момента, в който опита вкусната гозба на нейния избраник. Тогава реши, че тя предпочита другия, защото той е способен да я обгрижва с изискани ястия, а не защото е по-добър от него. Години наред изнервеният му ум се бе лутал из лабиринтите на собственото си разбиране за идеалната жена в нейно лице, че я беше обезличил. Ухажването се беше превърнало в преследване на себе си, а борбата с конкуренцията по един свиреп начин обезобразяваше неговата личност. Стигна до точката на самозаблудата, че нищо не е свършило, че просто трябва да е по-добър във всичко от другия. Сега търсеше перфектните гъби за идеалния специалитет на победата. Така беше стигнал до Гъбено, малкото планинско селце с огромната слава сред гъбарите из цялата страна. Тук никнели гъби навсякъде и не какви да е гъби, а най-добрите гъби за всеки ценител. И той щеше да отсее от тях черешката на тортата за своята любов.
В далечината белееше полянка и той се запъти, изпълнен с нетърпение, към нея. С периферното си зрение забеляза един човек на средна възраст, който злополучно реши да завие в друга посока и подмина полянката. Е, късметът не можеше да се подвизава с всеки днес. Огромният избор оставаше за него.
Чавдар остана доста учуден, когато видя непознат за околията човек да притичва нетърпеливо към една от гъбените полянки наблизо. Очевидно беше, че е забелязан и обмислено избегнат от чужденеца, но това не го накара да се почувства зле. Саможивостта му беше като щит срещу необяснимите и груби изяви на хората.Те предизвикваха в него само усещането за пиперливия вкус на почудата. Продължи пътя си необезпокояван и в пълен мир със себе си и света. Само някъде далеч зад него необуздани възклицания почукваха като пролетен порой по щита му.
- Тази, тази, не, ето тази е по-хубава! А, и онази едрата там! - гъбите се рояха пред погледа му една от друга по-големи и закръглени. Не беше решителен, а нетърпението му само правеше избора още по-труден. В крайна сметка напълни кошницата догоре с апетитни гъби, доста от които изпопадаха по обратния път, защото чужденецът подскачаше и притичваше в изблик на добро настроение. Красотата на балканската природа минаваше покрай него на забързан каданс. Той изобщо не умееше да отваря душата си, да пропуска в себе си благотворното влияние на естеството. Тежките му мисли затискаха всяка възможност на сърцето му да се възторгне.
- Къде в това загубено за света село мога да намеря тези продукти? - гостът почти тръшна пред носа му списък със съставки за някоя засукана градска манджа. - В магазина няма нищо, елементарни стоки! Що за ограничен живот водите?! Селяндури! - последното беше недотам дискретно промърморено.
Първата реакция на спокойния като скала Цено беше да се стъписа - нещо, което рядко му се случваше. Тръсна глава като раздразнено добиче и дръпна малко рязко списъка пред очите си.
- Господине, успокойте се! Всичко мога да ви набавя до довечера. В магазина може и да няма, но местните хора са услужливи и ще събера исканите от вас продукти без проблем. - опита се да придружи думите си с усмивка, но честното му неподправено лице не можа да се сгърчи в неискрената гримаса.
С отигран жест човекът се врътна и тръгна към стаята си.
- Довечера ще ползвам кухнята ви. Моля за усамотение, ако не ви притеснявам. - съобщи с тон на господар гърбът на чужденеца.
- Днес в магазина пак идва странният господин от страноприемницата на Цено. - съобщението дойде от пълната с къшей хляб и гъбена чорба уста на Иванчо. - Абе, братчед, дали всички от големия град са такива нерваци, а?
- Много са се откъснали от естественото, затова са такива. Не му се връзвай. - думите на Чавдар винаги се струваха на Иван като казани между другото. Понякога той се чудеше по какви ли земи броди умът на по-младия му братовчед, но му имаше уважението и не смееше да попита.
- Вчера загледа гъбите, които ти донесе. Но не купи. А днес Цено вика, че бил ходил сам да си бере и щял вечерта да си готви някаква си негова гозба. - Иванчо усети, че пак говори прекалено много, без да има равен по активност събеседник.
Една мушица прелетя близо до лампата, завъртя се около иконата на Богородица, окачена върху напуканата, отдавна небелосвана, стена, сниши се ниско над масата и отдели толкова време над чашата със силно домашно червено вино на Чавдар, че като че се опияни и блажено цопна вътре, без да я забележат.
В същото време гостът на село Гъбено се опияняваше от своя стремеж към идеалното ястие, което беше натоварил с огромната задача да спечели любовта на живота му.
- Още малко да се задушат и ще ги удавя във вино. Детайлите, детайлите, съвършенството е в детайлите. - запъхтеният му глас се стрелкаше из гостилнишката кухня като пияна картечница. - Ако стане този път, край на ужасните пътувания. Ох, нека стане, не издържам вече! Сол, подправки, мащерка... И да нямат една що-годе подходяща чиния. Всички до една традиционна керамика. Всички за боклука.
Нощта похлупи Гъбено като гугличка на остаряла печурка. Луната явно се подвизаваше под облак, защото мракът се беше наежил и вещаеше зловещини.
Цено вече привършваше с предиобедните си задължения около страноприемницата, когато се сети, че тази сутрин не е виждал странния си гост. Не се притесни особено, защото предната вечер до късно се чуваха тракания и стържене откъм кухнята. Сигурно цял ден ще се излежава търтеят му с търтей.
Една от най-красивите полянки в околността се ширна пред него, богата на гъбени блага. Чавдар дълго беше ходил из пущинака днес и реши да си почине. Седна направо върху леко влажната, рохкава и уханна земя и се замисли. Дълбоко почиташе тези по свой си начин перфектни природни дарове. Гъбите имаха в есенцията си рядкото търпение да изчакат точната комбинация от атмосферни условия, за да заблестят с наличието си. Криеха се в затънтени райони, под наметала, съшити от есенни листа или борови иглички, под ниските клони на храсти и недорасли дървета. Търпеливо чакаха да премине животът им, да влеят разнищената си, прогнила плът в нектара на почвата. Понякога горски животинки изгризваха бялото месо на дребни хапки. Понякога хора ги беряха или тъпчеха, унесени в своите стремежи по високите места, без да ги забележат. Дори тогава безропотно приемаха криволиците на съдбата си да ги отведат до свършека им. Подобно търпение предизвикваше преклонение от страна на Чавдар, но той знаеше, усещаше, че най-великото, загадъчно търпение е това на отровните гъби. Те носеха на плещите на собствената си смърт потенциалното унищожение на други същества.
С тези мисли беше изпълнена кратката почивка на Чавдар. После той стана и се запъти по нов път обратно към Гъбено. Преди да се прибере реши, че ще навести ханчето на Цено, за да подхвърли информацията за находището на гъби. Ако чужденецът иска да събере най-хубавите гъби от околността, там ще има сериозен шанс.
Ханджията приготви табличката с храна за госта си. Горещата картофена супа трябваше добре да го напари, да сгрее поне тялото, носещо сурова и хладна душа. Цено беше решил, че от скитането във влажните гори гражданинът се е простудил и затова не си показва носа от стаята. Проскръцването на входната врата го спря пред стълбището.
- Добър вечер! - спокойният глас на Чавдар, неговото замислено благодушно лице винаги го караха да се усмихва.
- Добра да е, Чавдаре! Какво те води насам по това време?
- Днес видях добра находка на гъби в гората, а бях разбрал от Иванчо, че гостът ти е луднал по тях. Да му направя услуга си викам, че не е от тук, не ги знае горските кътчета.
- Тамън към стаята му съм се запътил. Цял ден не се е вясвал. Ела, ела, сам ще му обясниш. - Цено се залъкатуши по стъпалата, въздишайки тежко.
Стигнаха до вратата на стаята му - тежка, изчорясала и мазна от времето. Почукаха няколко пъти, но тишината отвътре остана плътна и неподвижна. С огромно притеснение, сякаш извършваше непростим грях, Цено извади резервната връзка с ключове и заровичка из нея.
Бравата изщрака глухо във вечерната тишина. В коридора нахлу мрак. Тишината премина в безмълвие. Цено и Чавдар потръпнаха и прекрачиха прага.
В леглото гостът се беше свил на кълбо. Завивките бяха смачкани настрана като предсмъртен гърч. На пода между кревата и прозореца се забелязваше странна тъмна течност с полусмлени хранителни остатъци. От устата на мъртвеца се проточваше струйка със същия оттенък. Изражението на безжизненото лице беше криво, пораженческо и безкрайно тъжно. На нощното шкафче в една полупразна чиния с традиционни за българската керамика мотиви непознато ястие търпеливо изчакваше да бъде доядено.