автор: vesan

(из цикъла "Вицове в рими")

На милият тържествен юбилей
за нейните пет жизнени декади
мъжът й, достолепен корифей
на словото, със титли и награди,

реши да вдигне тост; „Аз пия мила,
но не за твоите петдесет години,
в които ти, уви, си придобила
вкусът на зелка кисела. Отмина

с годините вълшебният букет
на стар коняк и отлежало вино,
когато бе на тридесет и пет.
Но не за тези минали години

аз пия днес. Дори не вдигам тост
за времето, когато беше лудо
шампанско младо и очакван гост
бе сексът всяка вечер. Ала чудо

бе ти на седемнадесет години!
Аз вдигам тост за тези дни, когато
бе праскова узряла във градина.
За тези дни аз пия!” Тишината

над масата се спусна като креп,
но тя с усмивка мила отговори;
„Приятелю, не бих желала с теб
за времето отминало да споря.

Не вдигам тост за прасковата млада,
която ти нахапана откъсна.
Не вдигам тост за буйните наслади,
които младостта ми щедро пръсна

с шампанското сред твоите авери.
Не вдигам тост и за коняка стар,
във който радост истинска намери
съседът наш и твой добър другар.

Но пия за прокисналата зелка,
която ти би хапнал като скъп
и вкусен плод, но само плахо делкаш,
уви, защото ножът ти е тъп.”