автор: Heel

Видях я да излиза от един ресторант. Беше дребничко тъмнокосо момиче с изразителни сини очи. Вниманието ми бе привлечено не само от необикновената й красота, но и от странния й начин на придвижване.
Двете алуминиеви патерици, които бяха затъкнати под мишниците й, я правеха да изглежда крехка и уязвима. Аз спрях, взрях се в старомодните приспособления и се зачудих кога за последно бях виждал човек, ходещ с патерици. Реших, че трябва да е било преди доста години. Тя се огледа, след което внимателно преодоля двете стъпала и стъпи на тротоара. Беше облечена в черна кожена пола и синя блуза и носеше черни обувки на висок ток. Ефектните мрежести чорапи подчертаваха грациозните извивки на прасците и бедрата й. Тя се приведе стреснато, когато една кола изсвистя над главите ни, след това тръгна по пътя си. Последвах я, спазвайки „безопасна” дистанция.
Крачеше бързо, използвайки умело патериците си. Първоначално ми изглеждаше, че с краката й всичко е наред, всъщност, струваше ми се, че изобщо не се нуждае от патерици. Това впечатление се пораждаше от факта, че тя стъпваше на двата си крака. Впоследствие забелязах, че лявото й коляно е леко вдървено и не се сгъва достатъчно.
Тя спря внезапно, изу лявата обувка и размърда нежния си глезен. Табанът й розовееше приятно под чорапа. Няколко пъти изви нагоре пръстите на крака си, после обу отново обувката и продължи надолу по тротоара.
Постепенно забави крачка. Помислих си, че се е изморила и просто иска да си отдъхне мъничко. Тогава забелязах, че накуцването става все по-силно. След около минута тя вече почти не можеше да стъпва на левия си крак.
Тя спря, извърна се назад с изненадваща грациозност и впи поглед в мен.
- Защо ме преследваш? – попита тя, накланяйки глава на една страна.
- Аз… аз… просто се чудех как да ви заприказвам.
- Какво искаш от мен?
- Много си красива! – отвърнах дръзко аз, като се надявах, че няма да се изчервя.
Устните й се изкривиха в кисела усмивка, а в очите й заблещукаха весели пламъчета. Сведе поглед към краката си и изведнъж лицето й помръкна.
- Имам нужда от помощ – рече простичко тя.
- Какво мога да направя за теб? – казах аз и пристъпих напред.
- Батериите на невроподдържащата ми система са почти изчерпани. Губя чувствителност на краката. Скоро няма да мога да ходя.
Примигнах и се опулих в нея, осъзнавайки, че в момента приличам на идиот.
- Искаш ли да те нося? – попитах.
- Все още се чувствам стабилна и мога да ходя сама, но няма да е зле някой да ме изпрати до вкъщи. Живея на две пресечки оттук.
- Добре. Трябва да си заредиш батериите, а?
- Да, буквално – отвърна тя и закуцука към кръстовището.
- Каква е функцията на тази … невроподдържаща система?
- Преди няколко години си счупих гръбнака. Системата ми дава възможност да си движа краката.
- О, чудесно.
Вървяхме мълчаливо известно време. Походката й ставаше все по–неуверена, лицето – все по-мрачно. Тя поспря за момент да си почине, после продължи да се бори с умиращите си крака.
- Сега аз съм на ход – казах аз.
Тя кимна тъжно и измъкна патериците изпод подмишниците си. Подхванах я под коленете и гърба и я вдигнах.
- Благодаря – каза тя и положи бузата си върху рамото ми.
Не изпитвах особени затруднения при носенето. Тя беше дребничка, едва ли тежеше повече от петдесет и два – три килограма.
- Не обичам да създавам проблеми – каза тя.
- Няма проблеми.
- Следващата сграда вдясно – каза тя и ме дари с широка усмивка.
Сградата беше тридесететажна със зеленикави прозорци. Възрастният портиер, който стоеше на входа, отвори вратата и хвърли похотлив поглед към краката на момичето.
- Пустото коляно, а? – попита той.
- Не, хардуерът е на шест – отвърна тя, докато влизахме във фоайето.
Когато се качихме в асансьора, изпитах някакво странно усещане. Тя изведнъж се отпусна и ръцете й се разпериха настрани. Тялото й ми се струваше по-тежко отпреди. Погледнах разтревожено лицето й. Дясното й око беше изцъклено, и гледаше през мен, към някакъв друг, отвъден свят. Стреснато я раздрусах. Тогава забелязах, че другото й око изглежда съвсем нормално. Патериците се изплъзнаха от пръстите й. Успях да ги хвана преди да паднат.
Тя проговори тихичко, с мек глас.
- Не се страхувай. Нямам намерение да умирам в ръцете ти.
- Какво ти става? – попитах аз с разтуптяно сърце.
- Системата вече хич не действа.
- Трябва да те види доктор!
- Не. Просто трябва да се заредят батериите.
- Сигурна ли си?
Тя кимна лекичко.
- Окото ти…
- Да, знам, че представлява грозна гледка. В момента не функционира.
- Изпитваш ли болка?
- Не, СРБ все още действа.
- СРБ?
- Система за редуциране на болката.
Асансьорът спря и аз я изнесох навън.
- 237 – промълви тя.
Вратата беше в края на коридора.
- Къде са ти ключовете? – попитах.
- Трябва да поставиш дясната ми ръка върху дръжката. Тя ще ме идентифицира.
Вдигнах ръката й и я поставих върху дръжката. Вратата изсвистя и се отвори. Влетях в спалнята и положих момичето на леглото. То въздъхна тежко и ми благодари.
– Зарядното устройство е на масата. Моля те сложи го върху корема ми.
– Ей сегичка.
След като изпълних заръката й, седнах на края на леглото, събух й обувките и плахо прокарах длани по глезените й. Тя като че ли не усещаше нищо.
– Беше много мил. Задължена съм ти. Вече можеш да си вървиш, ако искаш.
– Не искам да си вървя.
Лявото й око сякаш излъчи някаква емоция, някаква неразбираема за мен емоция. Сетне тя просто кимна едва забележимо.