автор: musketar

4.

Оля живеше през няколко къщи. Бяхме връстници. Имаше късо подстригана руса коса, сини очи и чипо носле. На ушите й проблясваха прости, но симпатични малки обеци, наречени треперушки. Тя играеше футбол с нас, момчетата, и беше бърза като вятър. Казваше "оти", вместо "защо", по подобие на майка си, пък и на още доста панагюрци. Имаше по-малка сестра, Мима, и когато искахме да ги подразним, ги наричахме "Олиото и Марулята". Това караше първо теменужените очи на Мима, а след това и лазурните очи на Оля да овлажняват, а после да бликват като изворчета.

Грубостта е необяснима, макар че е най-наличното нещо в нашия свят. Имам предвид не предизвиканата грубост, не необходимата понякога в живота грубост, а онази, неоснователната, която започва с това, че едни, уж невинни деца, разплакват други.
Веднъж през годините ми се случи да попадна в полицейски участък и да ми вземат отпечатъци от пръстите. Това е мръсна, в буквалния смисъл на думата, процедура, при която ти омазват ръцете с мастило.
- Можете да се измиете! - каза ми накрая великодушно ченгето. - Имаме дори топла вода!
И добави, може би като своеобразно извинение за неудобството, или като желание да се изтъкне:
- При нас все пак е добре! Имам колеги, които изобщо не разрешават на "клиентите си" да се измият и ги оставят да си ходят с мръсни ръце...
- А защо го правят? - полюбопитствах аз.
Отговорът на този прост въпрос видимо го затрудни. Всъщност за него това си беше в реда на нещата. По-скоро настоящата ситуация бе изключение.
- Е, - каза след известно усилие той. - Все пак повечето са престъпници!
Изсмях се.
- От правна гледна точка - отвърнах - в най-лошия случай, идвайки при вас, те са следствени. Дали са престъпници, решава съдът. Но да оставим правото. Интересува ме в в чисто човешки план какво получават колегите ви, когато оставят някого с мръсни ръце? Чувство за превъзходство? Ами в рамките на управлението, те по определение имат това превъзходство. Излиза, че дори облечени в институционалност, власт и униформа, се чувстват достатъчно неуверени и нещастни, за да компенсират, унижавайки другите.
Той се замисли сериозно, с което ме изненада. А ме изненада, защото макар да му говорех, аз, доста самонадеяно, предварително бях отписал възможността да ме чуе. Човек наистина незабележимо и съвсем лесно попада в клопките на собствената си самоувереност.
- Може би сте прав... - започна колебливо той. Беше млад човек. Ала под тежестта на размисъла му пясъците започваха да се движат твърде бързо, филмът, в който се беше вкарал, твърде рязко сменяше фабулата си и той побърза да се вкопчи в една нищо не значеща всеобяснителна реплика-заклинание, която му се стори устойчива:
- Ех, - махна с ръка той. - Какво да се прави?... Професионална деформация!...

Такива епизоди, които всеки ден, във всеки живот можеш с лопата да ги ринеш, са своеобразните барабонки на нашите отношения. По своето неспокойствие, своенравие и вечен глад, животът наистина напомня на стадо кози. Но ако баба ми нариваше с лопата барабонките на козите и ги отнасяше на торището, се питам кой нарива и почиства ежедневния отходен отпадък, който произвеждаме? Разбира се, този отпадък вероятно има някакъв темп на собствено гниене, може би дори наторява и подхранва последващия живот или
последващата култура, обаче тук и сега културата на нашите взаимоотношения е потънала в мръсотия и мирише зле.
Такива епизоди ме размислят и върху излишъка на думите. Употребяваме ги всеки ден, в огромни количества, най-вече не за да кажем нещо смислено, а за да се самопосочим /също както горилите се удрят в гърдите/, или пък говорим, говорим, говорим... като изплашени деца /припомнете си как сте си разказвали страшни истории в падащия вечерен мрак, наплашвали сте се един друг до смърт, а после всеки се е боял да тръгне сам в тъмното, и затова не сте спирали да говорите, вече напълно излишно, с единствената цел да заглушавате страха си до момента, когато майките, загубили търпение да ви викат, ще дойдат да ви приберат и дори ще прогонят страховете ви с няколко здравословни шамара/.
Във всеки случай, като си помисля, че преди има-няма стотина години Гео Милев е ратувал за оварваряване, макар и на поетическия език, съм любопитен какво би казал днес, ако ни види така разпаднати до примитив и инфантилизъм.
На това място няма как вече да говорим дори за екзистенция. На това място става дума за изолирани, неспособни на комуникация помежду си, острови. Седем милиарда острова, подивяли от самотност, седем милиарда робинзоновци, отдавна забравили базисните умения, които ще им помогнат да оцелеят, но владеещи до съвършена безсмисленост умението да произвеждат /не да създават!/ думи и да ги пускат като книжни лодчици в безбрежния и бурен океан на неразбирането. Впрочем, не е вярно, че океанът е бурен. Водите му тези дни са тихи, а времето е слънчево и прекрасно за отплаване.
/Има дори Интернет!/. Но кой вече знае как се прави лодка-еднодръвка, или поне елементарен сал, с който да отплава? Кому е известно как да отсече дърво, без подръчни средства? А дори и да знаем, това изисква огромни с ъ з и д а т е л н и усилия.
Изглежда не ни се живее чак толкова. Нито пък ни се общува особено. Не и на тази цена! Затова просто сгъваме поредната лодчица и я пускаме, симулирайки спасителни и всякакви други действия.
А когато жаждата започне прекалено да ни мъчи?
Еееех, кой ще ти скита из непознаните пущинаци да търси извор?! Просто ще накараме очите на Мима и Оля да бликнат... И ще я утолим.


5.

- Първо ти!
- Не, първо ти!
- Не, първо ти!
Между реката и първите къщи на П. се простираха бостани и царевични ниви.
Скрити между израслата царевица, ние с Оля водехме спор, стар колкото самата ябълка на познанието. Дали познанието започва с това кой ще се разкрие пръв? Ти, или Другия? Ти, или Света?
Лицето на Оля беше червено като домат. Предполагам, че и аз не представлявах по-различна гледка. Тонът й, обаче, беше неотстъпчив. Когато се заинатеше, можеше да бъде страшно неотстъпчива. Нямаше как!
Вперих поглед в стъблото на една царевица, защото се срамувах да я гледам,
и бавно смъкнах късите си мушамени панталонки, с лика на Ботев на задния джоб. Хвърлих око крадешком. Насочен като син лъч, погледът на Оля опипваше изпитателно онова, което виждаше.
Не мога да отрека, че у нея имаше чувство за справедливост. След като погледа известно време с кръгли от любопитство очи, тя не изчака напиращата на устните ми подкана. Посегна, вдигна рокличката и си свали гащичките.
Това, което видях, искрено ме разочарова. Общо взето, нищо и половина. Една вертикална и скучна цепка, която кой знае защо ми напомни на спестовна касичка.
Винаги съм се удивлявал как свежите сетива схващат онова, което виждат за първи път, някак много близо до същината му. Как интуицията успява да разчете непознатите до този момент знаци на съществуващото и да ги долови в някаква тяхна цялост, дълбочина, развитие и дори предсказание. По-късно щях да се убедя, че този тайнствен и въжделен извор на живота наистина е спестовна касичка и вложенията в нея варират по цяла една смислова - от плоския анекдотизъм на това, че достъпът до тази касичка, действително е свързан най-вече с наличието на пари, до фактът, че вложенато в нея се завръща най-често под формата на една сложна лихва, която плаче, крещи, пита, досажда ти и те умилява. Една лихва, която все не можеш да изплатиш, една абсурдна лихва, при условие, че не си теглил кредит, а си направил влог, една лихва, спрямо която винаги си в дълг, дори и ако си се справил някак с главницата на живота си.

/следва/