автор: Princess

...Понякога се чувстваме изгубени в безкрайния океан от разочарования и надежди...
Пропилени мигове,
пропилени дни,
пропилени мечти,
скрити някъде там - между тихите крачки на тлеещото слънце и мълчаливия унес на залеза...
Странни усещания...
Сякаш огромните разстояния помежду ни са наслоили с прах и пепел всичко край нас или в нас...
И са ни превърнали в точици – моментни проблясъци върху огромното звездно небе...
Празните чаши по грубо скованата дъбова маса отдавна ни гледат с презрение, усетили желанието ни да споделим с тях всичко, което напира в нас:
...надежда за онова, голямото, единствено случване...
...усещането за празнота...
...самотата...
...умирането...
Дните се завъртат пред очите ни, повлечени от колелото на времето. Изнизват се един след друг - бели светлосенки върху бързо прелитащата кинолента на живота. Един по един, един след друг...
Клепачите натежават. От виното? От усещанията? От желанията?
Трудно ти е да прецениш...
Спомените преливат, напират да се вмъкнат в съзнанието ти - забързани, гротескно ухилени, да се слеят с него и да нашарят зениците ти с кръвта на отминалото.
Не ги пускаш. И умишлено...Защото знаеш какво ще се случи.
Онези мигове отново ще преминат пред очите ти, ще се омесят с пясък в космическия часовник и намерили собствената си астрална идентичност ще се наместят по местата си, припомняйки ти с немилоста на леден къс колко отдавна всъщност се е случило всичко...
Когато си срещнал някого. Той е хванал ръката ти, а ти...Ти си му подарил сърцето си. Плъзнал си го тихо в шепите му с няма молба да го запази.
В онзи миг огромното синьо око над главите ви е притихнало или се е сляло с лицето на всеки от вас, с усмивката му, със силата на ръцете му, устните, желанията...
Невървените, полузабравени пътеки са спъвали краката ви, унесени в собственото си ритмична хаотичност и безпътност, а Вие ...Вие не сте ги забелязвали...
Единствено компасът вътре във Вас е отмервал точно – времето, посоките, желанията...
Забелязвал ли си, в такива моменти човек винаги се чувства изгубен по своему. И трудно намира себе си въпреки начертаните пътеки и усещания?...
Дали заради сливането на време, посока и желание? Или заради нещо друго?...Не знам...
Водопадът от звезди нахално се излива отгоре ми и прекъсва пълноводието на мислите ми, изостря желанията ми и ги съблича до първичното и диво...
Мислено повдигам ръка, за да отмахна косата ти. Все ми повтаряш, че е порастнала и скоро трябва да я отрежеш. И се усмихваш с онази твоя усмивка, която кара пеперудите в стомаха ми да се събудят...
Ей, обичам те...
Думите ми несъзнателно се изплъзват изпод звездния похлупак и се понасят нанякъде – разсъблечени и нахални...
...като вятъра, луднал в надпревара с морския бриз...
...като шепот, изплъзнал се измежду устните – призрачно нереален и неочакван...
...като болката – закотвила се някъде вътре, там, в обърканата ми душевност...
Обичам те..
Не чуваш думите ми и по – добре...Иначе щеше да ми е трудно да ги кажа, ако имаше и най – малък шанс да ги чуеш...заради споделянето и забравата – кога и къде последно съм ги казвала? Преди колко живота? И казвала ли съм ги изобщо или времето си прави шеги със спомените ми и наслоява върху тях гротескната си нереалност, разпарчетосва ги на малки мигове и им придава неочаквани нюанси...
А безкрайният часовник на вселената продължава да отмерва времето - твоето, моето, нашето...Не спира....
В живота нямало повторения, само моментни случвания...
И всеки сам определял своето...