Заслушах се,
вървеше репортаж,
но не от онези
жълтите, сладникави,
беше истински
репортаж.
Погледнах екрана,
улица неугледна,
разбит тротоар,
боклуци безчет
кучета и котки
шетаха навред.
Призрачна сграда
пред мен се изправи
порутена,
изтърбушена,
с отворена паст,
някакъв странен
извънземен колаж.
Изгубих се
в тъмното,
в търбуха разпран,
но не,
блещукаща светлина
откри ми се там,
приглушени гласове
изпълнени с мъка
и очи,
множество гладни очи
ме гледат отвред,
ужасени, мъртви очи
ме молят за помощ.
Клетници,
гавроши на Юго,
вълшебница да бях
мъката ви да изтрия,
лъч надежда да посея,
болката ви да изпия.
Механично
камерата се върти,
безполов е гласът
на репортера,
дразнещо стържещ,
като полюшкваща
се врата,
бездушен,
като къс скала.
Репортаж.
Нещастнико!
Това са хора!...