автор: tzvetcomarinov

Вероятно на това разчиташе и полковник Стоименов, щом иска да му възложи разработката. Ето, че имало и още за което не се досети в момента. Влезе колега с някаква справка и Стоименов автоматично превключи разговора на битова тема.
Попита го дали е ходил тая седмица на вилата и на отрицателния отговор побърза да съобщи. "В района се е появила бялата пеперуда". И захвана да му изнася цяла лекция с какви препарати трябва да напръска, за да предпази дръвчетата и плодовете. Колегата разбра, че слушат с половин ухо неговите разсъждения по съдържанието в папката и взе най-целесъобразното решение, напусна кабинета.
Бялата красавица с прекрасни черни нишки по крилата можеше необезпокоявано да пакости, защото мислите на мъжете в стаята отново кацнаха върху двете убийства.
- Предполагам, че нова престъпна група иска да се настани в техния канал. Ще ликвидира и сплашва, докато стане тя домакин на терена. Сам знаеш колко е трудно да индентифицираме всяка нопоявила се и нейните канали, свръзки и целия куп от допълнителни неща за престъпна дейност. Постигнем ли резултат по горещите следи, може да стигнем и до мераклийте за нови господари.
Имаше прекалено много вярно в разсъжденията на шефа, но важеха тук и правилата от играта. Държите ли в ръцете карта, дори тя да е най-малката в нея, щом е от козовете, опитайте. Направете го.
- Господин полковник. Знаете, цял екип работим по друг случай и вече сме доста напреднали там.
Дано и официалностите помогнат сега на дребната карта. Не успяха.
- Това, че съм за пенсия не означава автоматично и да имам проблеми с паметта. Ще те изключа най-деликатно от досегашния случай, а имам и друго в предвид.
Разбра го и без да е чул. Не ставаше дума за гъсеницата по прасковите. От няколко месеца изглежда се беше появила "къртица" в отдела. Не подозираха конкретно някой, но се усещаше това и пречеше на работата. Трудно се обсъждаха възложени задачи или търсеше съдействие от колегите. Дали го знаеха на по-горните етажи, имаше малко значение. Пречеше на тях, а не на големите началници.
- Аз ли ще подбера екип или сте ми го приготвили вече?
- Ще работите сам, капитан Миладинов.
Нямаше го в никакви правилници или инструкции това разрешение, служителите да фамилиарничат помежду си, но двамата които седяха един срещу друг в момента, отдавна използваха шаблон по тоя въпрос. Щом работата стигне до по-отговорното, автоматично прикрепваха своите звания и всякакви задължителни официалности към останалото.
- Господин полковник...
Погледът насреща подсказа, че направо е излишно да продължава. Памогна му дори с полезно уточнение.
- Знаете най-добре гръцки от нас.
- Господин полковник. От работа и семейни задължения, не съм чел отдавна криминални романи.
- Не е голям пропуск. Ето ви служебния повод да си припомните какво пише в тях. За началото на това, което ви предстои, още от тоя момент се захващам да ви освобождавам постепенно от тоя случай, а вие се заемайте с географията на съседите. Остане ли ви някакво време, прочетете и криминалета. Не възразявам.
Хубаво е когато не ти възразяват, но той лично разполагаше едва с три дни за да предаде плана си за разработката. Ако може да е готов и по-рано, по-добре ще бъде. Защото онова за "горещите следи", авторите на книги трябва да са го чули от специалисти. Налага му се да обмисли добре главното и детайлите, за да чуе отново "Нямам възражения"
Капитан Миладинов излезе от стаята на своя началник ядосан повече на себе си. Защото усети, че онова непоправимото, дошло е отново в главата му и опитва да се разпорежда там като стопанин. Хъсът за работа вече предвкусваше удоволствието. Приличаха си като братя - близнаци с амбицията на полковник Стоименов, непременно да се разплете и тоя пореден случай. В коридора срещна друг капитан от досегашната група, който не пропусна да го подразни без да знаеше, че го прави. Намигна доволно и поясни на глас - "Малко остана". Прав беше човекът, но за себе си. докато той тепърва започва. Е, вярно, началникът му остави цели три дни в които да обмисли по-нататъшните си действия или да се откаже още преди да е започнал. По-леко и примамливо изглеждаше второто. Нямаха нареждане да го правят, а за самоинициатива не дават медал, нито туряха ново ромбче върху пагона. Тогава защо да не прахоса времето си като някои колеги, докато настъпи момента да каже с най-патетичния тон - "Не става, господин полковник".

Цветко Маринов