автор: nickyqouo

„ПРОЗОРЕЦЪТ”

В т о р а г р а в ю р а

„Бях се заклел повече никога да не убивам! Живеех почти като куче! Работех като роб от сутрин до здрач! И така вече седем години!
Но не се оплаквах, дори и пред себе си. Беше приемливо. След онази последна задача която изпълних за Ордена, всичко друго ми се струваше приемливо. Търпях да ме обиждат, да се подиграват с мен и го отминавах с лека ръка. Живеех в къща, която по-скоро би могла да се нарече колиба, накрая на града където улиците бяха като кални реки и най-добрата канализация бе достатъчно силния дъжд който отнасяше мръсотиите десетина метра по-надолу. Хващах се на работа къде ли не – чирак при ковача, при майсторите на тухли, бях носач, теглих двуколка, копаех на полето, в момента бях момче за черна работа в кръчмата на Дебелия Мо. Не исках нищо от живота освен да ме остави на мира и да не се занимава с мен! Бях готов да прекарам по този начин остатъка от дните си. Не се интересувах от нищо! Потънал дълбоко в мрака, знаех, че не мога да изплувам дори и след тези седем години. Просто исках да се задържа в това положение. Дъждът се изсипваше на плътни струи и провисналата сива риза бе залепнала за тялото ми. Носех панталон който също бе сив, но от мръсотия цветът му бе станал почти черен. Босите ми ходила затъваха в гъстата кал и мръсотията се промъкваше между пръстите на краката. Не обръщах внимание, бях свикнал. Косата ми бе дълга, мръсна и сплъстена. Оставаше половин час път докато се добера до колибата си. Щях да се просна в постелята и да потъна в страната на сънищата. До утре. Тогава всичко щеше да започне отначало. Вляво от мен с трясък се отвори врата. От там с несигурна стъпка излезе някакъв дебелак, зад него на
талази бликаха шум и пиянски гласове идващи от приземната кръчма от където бе изпълзял току-що. Познавах го! Бе от градската стража. Униформата му бе раздърпана. На пояса му висяха тежка сабя и кинжал. Надявах се, че ще се размина с него без проблеми. Няколко пъти си бях имал неприятности с този мазник, който си падаше по това да малтретира по-слаби и беззащитни индивиди и сега не ми се щеше да влизам в контакт с него. Някои дребни души, надарени по неведоми причини от съдбата с малко власт, се превръщаха в истински зверове спрямо тези върху които имаха възможност да упражняват същата тази власт! Надявах се, че под прикритието на тежкия, плътен като завеса дъжд ще се промъкна незабелязано край пияния стражар. Нямах късмет! Дебелакът ме забеляза, засили се на късите си крака и ме блъсна! Отлетях назад и се проснах в калта. До слуха ми достигнаха неговите ругатни, очевидно по мой адрес. Изправих се и реших да се върна назад и да се прибера по друг, малко по-дълъг маршрут. Дебелакът обаче бе решил нещо друго. Каквото и да се въртеше в пияния му мозък, то включваше някакво грубо забавление за моя сметка. Гласът му ме шибна като камшик:
-- Къде тръгна, мръсна сган? Върни се веднага тук! – бе пъхнал пръсти в широкия си кожен колан и го дърпаше наляво и надясно, опитвайки да изпъне раздърпаната си туника, залитна назад, късите крачета се заплетоха и той на свой ред се пльосна по задник в калта. Опита да се изправи, но освен, че бе пиян, бе и много дебел, опитите му бяха отчайващо неуспешни и скоро така се бе овъргалял в калта, че и родната му майка не би го познала. Всичко това бе придружено от неистови крясъци, псувни, рев и нещо близко до свинско грухтене. Реших да му помогна, приближих и се наведох над дебелака. Подхванах го под мишниците и опитах да изправя туловището. Той се изви и ме сграбчи за лявата китка. От гърлото му се изтръгна вик:
-- Нападение! Нападение! Нападат стражата! – пое си отново дъх. - Сган! Сган напада стражата!
-- Хей, искам да помогна! – опитах да обясня. – Само помагам!
Какво се опитвах да кажа нямаше значение. Пробвах да се отскубна, държеше ме здраво и го повлякох през калта. Тялото му оставяше широка бразда в лепкавата мръсотия, токовете на обкованите му ботуши дълбаеха дупки които веднага биваха запълвани от падащия като завеса дъжд. Паянтовата вратата на приземната кръчма се отвори с такава сила, че отхвръкна от пантите под напора на няколко тела и се приземи в калта. Отвътре блъвнаха кълбета дим, миризми на алкохол, гнилоч и четирима градски стражари, не по малко пияни от дебелакът на когото се бях опитал да помогна да се изправи. Той обаче продължаваше да крещи:
-- Нападение! Сган напада стражата!
Това бе повече от достатъчно за тях. Виждаха ме надвесен над въргалящия се в калта стражар. Нахвърлиха се върху мен като вълци! Не, по-скоро като чакали! Повалиха ме с ритници, блъскаха ме с юмруци, тежките дръжки на сабите им се стоварваха в тялото ми. Дебелият се бе изправил и се включи във веселото приключение което се вихреше на разкаляната улица, пред мърлява приземна кръчма в един потънал в дъжд град в далечния юг на равнината Вандерлее. Аз бях в центъра на веселбата! Тежките ботуши, мокри и кални, обковани с метал проблясваха и се стоварваха в ребрата и главата ми. Не се отбранявах, дори не се съпротивлявах, просто се бях свил и опитвах да не мисля. Опитах се да изолирам и откъсна болката от тялото си! По някое време, очевидно съм успял!

*******

Съвзех се в мрачна и влажна дупка, върху купчинка мокра, воняща слама. Стените бяха каменни, пода от отъпкана пръст. Вратата представляваше решетка от дебели метални пръчки, залостена с две резета. Прозорче нямаше, оскъдна потрепваща светлина проникваше през решетката на килията. Някъде извън полезрението ми гореше факла. Направих опит да се раздвижа и намразих ДВИЖЕНИЕТО в самата му същност! Тялото ми сякаш се възпламени, избухна в ада на всепроникваща и всеобхватна болка! От очите ми рязко избиха сълзи, пряко останките от воля които се опитах да вложа за да ги удържа! Не успях! А може би така беше и по-добре! Сълзите се стичаха по мръсотията на лицето ми, чертаейки странни пътеки. Не го виждах но знаех, че е така! Тялото ми крещеше, потопено в бавните и дълбоки води на болката и сякаш огнени реки пълзяха по мен и през мен! От устата ми бликна бълвоч, примесен с малко съсирена кръв. Никога не съм понасял такива телесни вреди, дори и в най-тежките си схватки, дори и като начинаещ в Ордена на Буревестника! Бях развалина! Главата ми пулсираше и бе на път да се пръсне! Всяко вдишване и издишване, бяха като спринт през натрошени стъкла и нажежено желязо, ребрата ми сякаш са били изтръгнати от плътта и пренаредени отново но така, че повечето да не са на обичайните си места. Чувствувах лицето си подуто и устните смазани, езикът ми пълзеше през дупки където доскоро имаше зъби! Видях, през тесните цепки които ми служеха за очи в момента, че ризата ми е накълцана на окървавени ивици и под тях се провиждаше къде плитко, къде дълбоко нарязана и “цъфнала” плът, с обърнати навън краища, покрита със съсиреци! Навярно състоянието на гърба ми не бе по-добро, поне според това което усещах. Краката ми! О, за състоянието на краката ми вероятно би могло да се напише дебела медицинска книга! Ръцете ми бяха извити силно назад и вързани на гърба по особен начин. Омотани плътно с дебело въже от китките до лактите. Раменете ми пищяха от пареща болка. В ума ми се избистри един въпрос. Какво толкова сторих? Или това е наказание за минали дела? Лежах на една страна, върху лявото си рамо. Имах усещането, че лежа върху сърцето си и го затискам със своята маса. Бе невъзможно да легна по гръб. Затова опрях чело в пода, мръсната слама се завираше в ноздрите и устата ми, запънах се с крака и се претърколих на дясно. Дясното ми рамо никак не се зарадва на промяната но така поне не си мислех, че лежа върху оголеното си сърце! Сигурно съм изкрещял, а също така е възможно да съм крещял през цялото време, не знам със сигурност. Но успях да привлека вниманието! За което стократно съжалих! Краката ми също бяха овързани, от глезените до коленете. Секунди преди двамата пазачи да влетят в килията, разярени от стенанията и крясъците ми вероятно, забелязах, че от тавана виси дебела верига. Влязоха! Обсипаха ме с ритници, които ме дариха с благодатно безпаметно състояние! Докато не се свестих отново за да открия, че “мачът” едва сега започва! Висях! Висях провесен от веригата на тавана, която бе закачена за въжето стегнало ръцете ми на гърба! А те, ръцете ми, бяха на прага на измъкване от раменните стави. Мускулите на раменете, това бе усещане за парцал, толкова пъти разтеглян, усукван и изстискван, че е на прага на едновременно разкъсване в няколко посоки дори и при най-малкото усилие! Мускулите пищяха от непосилно напрежение, което обаче не би могло да бъде облекчено, дори и за секунда! Останките от ризата ми липсваха, което ми даде добър поглед върху предната част на тялото. Разцепени меса зееха открити, опитваха се да образуват коричка, но при най-малкото движение се разцепваха наново и от там сълзеше кръв. Отоците и охлузванията нямаха чет, забелязах и дълги ивици с неопределим цвят върху всичко това! Сигурно е играл и бич по някое време! Дъхът ми излизаше с болезнено свистене от гърдите! Болеше ме! Болеше ме! Загубих представа за времето, губех съзнание и се връщах в света на живия кошмар неколкократно! Усещах, че се напикавам от време на време! Но осъзнавах и нещо важно! По някое време съм получил информация за очакващата ме съдба:
-- Ще влезеш в съда след два дни, мръсна сган! Наслаждавай се на живота дотогава! – помня, че последваха удари с камшик. Броих до двадесет и два, после ме нямаше задълго! Освен всичко друго умирах за глътка, за капчица вода!

*******

Отново дойдох в съзнание! Болката пак си беше тук, но умът ми бе по-бистър, което е странно! Учудих се! Сякаш се гледах отстрани, просто като любопитен наблюдател! В съзнанието ми съществуваше равна по яркост на болката, една мисъл! Въртеше се в кръг и бе завоювала своя територия в ума ми. Бе станала здрава като веригата на тавана от която ме бяха провесили! Доскоро бях уверен, че съм счупил тази верига! Сега вече не съм толкова уверен! В огнения обръч на болката се бе вписал синьо – хладен диск, отразяващ с диамантена повърхност увереността: МИСЛЯ, че мога да ги избия всичките! МИСЛЯ, че знам как! Знам десетки, може би дори стотици начини! МИСЛЯ, че те го заслужават! Заслужават да умрат! Опитът да бъда добър човек се бе провалил с гръм и трясък в мига когато смазаното от непрестанната болка съзнание е потърсило начин да оцелее и е намерило опора в това което се опитвах да забравя през последните седем години. Аз не съм кротка овчица, аз съм звяр в човешка кожа! Аз съм убиец! Не можах да го забравя! Аз съм една от машините за смърт на Ордена на Буревестника! А това е страшно!

*******

От плътната мъгла на болката бе способна да ме изтръгне само още по-силна болка! Тялото ми се сблъска с твърдия мръсен под и всяка фибра в него се разтърси от новия болезнен шок. Подхванаха ме под мишниците и ме повлякоха нанякъде. След неочаквано кратък период от време излязохме на светло и светлината ме блъсна като плътна стена. Бяхме в широк пясъчен двор. Продължаваха да ме влачат още около двадесет крачки. След като здравата хватка на пазачите освободи тялото ми, отново се намерих проснат на земята. Този път лицето ми бе забито в пясък и прах. Усетих как освобождават ръцете и краката ми от въжетата! Лудото ми сърце започна да блъска още по ожесточено за да напълни с кръв обезкръвените ми крайници. Цялото ми същество се концентрира около една, едничка мисъл! “Време”! “Трябва ми малко време, за да възстановя донякъде контрола над изтерзаните си мускули. Време!” За мое огромно съжаление не разполагах с такова, а и очевидно заобикалящите ме не възнамеряваха да ми го дадат. Дочух гъгнив глас идващ от място някъде пред и над мен.
-- Провинение? – полу-въпрос, полу-твърдение насочено към някой който се намираше някъде зад мен.
-- Нападение над Стражата, господин съдия!
-- Мллее тккххаа! – това се изтръгна от гърлото ми в безумен опит да се защитя. Всъщност исках да кажа “не е така”! Няколко силни ритника ме поставиха отново на мястото ми, прострян на земята с мутра забита в прахоляка.
-- Свидетели? – гласът на съдията вече освен гъгнив бе станал и ленив, отегчен. Като отровен червей ме ядеше усещането, че съдбата ми вече е решена!
-- Тук присъствуващите четирима градски стражари, господин съдия! Стражарят Войгол, нападнат и повален от задържаният и доведен пред вас Никой! Както и свидетелите, стражите Азмар, Кроу, Волк и …
-- Иииммооот ннннее ниииоой, нннеее нииоой, нннее…. - в разрез с всякакво разумно поведение се опитах да отрека, че името ми е Никой. Не, че имах шансове да бъда разбран. Тежки ботуши отново ми взеха думата и затиснаха главата ми в прахоляка.
-- Както казах господин съдия, свидетели са били стражите Азмар, Кроу, Волк и Змай. Добри и верни слуги на барон Край по поддържането на реда в града, те с огромни усилия са успели да отърват верния Войгол от нападналия го Никой, същият е от градската Сган. Не се знае от къде е дошъл преди седем години, когато се появил за пръв път по тези места. Имаме като доказателства разкъсана и измърсена официална униформена туника на градс…
-- Достатъчно! – гласът на съдията бе станал още по провлечен и отегчен. – Чух достатъчно! Отрежете му носа и ушите! Петдесет бича на голо за изпроводяк! До залез да е напуснал чертите на града ако е все още жив, разбира се! Следващият!”

Влакът със скърцане спря. Трополенето на колелетата замря и с един последен тласък вагоните се донаместиха и настъпиха покой и тишина нарушавана единствено от съскането на някой незнаен маркуч или съединение. Не слязоха и не се качиха хора. Любопитни очи наблюдаваха влака от масичките пред кафенето разположено до сградата на малката гара. Никой не слезе и никой не се качи. Както обикновено. Крум Вълчанов бе откъснал поглед от книжката с меките корици и наблюдаваше покоя обхванал малката гара и селището зад нея, потънало в зеленина. Много пъти си бе казвал, че някой път ще слезе и ще разгледа това място. Никога не го бе направил обаче. Понякога се чудеше защо. С леко подръпване влакът потегли бавно от гарата. Набирайки скорост навлезе между склоновете на Чакал планина. Оставаше малко от това пътуване. Крум Вълчанов прибра книжката с меки корици в раницата си. Отпи от пластмасовата бутилка с вода, завинти капачката и я набута в мрежестия джоб за бутилки. Стана и отиде до тоалетната в края на вагона. Трябваше да го стори сега, защото след малко влакът навлизаше в дълъг тунел, а след тунела беше неговата гара. Време беше да се приготви за слизане.

Влакът бе спрял и на гарата бе настъпило оживление. Слизаха и се качваха пътници. На перона стоеше висок млад мъж с къса тъмна коса. Наместваше на рамото си модерна раница в ярки цветове. В лявата си ръка бе стиснал през средата непромокаемо яке със сив цвят. На краката си имаше огромни, захабени от носене но здрави и сигурни маратонки „Адидас” – четиридесет и пети номер му пасваха идеално. Заслони с ръка очите си за да огледа и в двете посоки на влаковата линия която се канеше да пресече. След като се увери, че не идва никакъв влак или локомотив пресече двата коловоза които го отделяха от сградата на самата гара. Влезе в сградата, обгърна го хладината характерна за тежките сгради с високи тавани и дебели стени. Пресече фоайето и излезе пред отсрещната врата под припичащото слънце. По улицата се мяркаха хора, нарядко преминаваха коли. Часът беше около десет минути преди обяд. Нямаше какво да се мотае. Тръгна пеша по посока на хълма пред него, който беше опасан от живописни улички и къщи с дворове обгърнати от зеленина и сенки. Отвъд хълма щеше да хване пътя който бележеше края на градчето и водеше към село Облачно. Селото беше на около десет километра от градчето но дотам не отиваха автобуси или някакъв друг вид транспорт. Не му се даваха пари за такси и бе взел решението да се придвижи пеша. Щеше да се наслаждава на хълмовете и на хубавото време. Село Облачно беше с разхвърляни на голямо разстояние махали и отделни къщи. Прадядо му Атанас Вълчанов бе купил къща тук веднага след като се бе върнал от фронта. Първата Световна Война бе приключила и той се бе заселил в Облачно и се бе оженил тук. Бе създал семейство и отгледал деца и внуци. Имаше и правнуци, един от които тъкмо в момента му идваше на гости. Крум знаеше добре историята на своето семейство, но винаги се бе чудил, защо прадядо му Атанас не се е върнал в Средна гора където е родния му край и цялото му семейство, а е дошъл да живее близо до местата където е воювал и e загубил много приятели. Беше го питал често, като бе променял обвивката на въпроса или го бе подхвърлял уж случайно, но отговорът беше в общи линии все един и същ – природата била забележителна! Крум Вълчанов винаги бе смятал, че старецът го будалка по този въпрос. Бе сигурен, че има друга причина. Сигурно е отмъкнал касата със заплатите на някой английски или гръцки полк заедно с някой негов другар от армията, но после се е случило нещо и са изгубили касата. Дошъл е тук за да я търси след войната но не я е открил. Останал е тук дълго докато я е търсил. Минали са години. Вече не е имало смисъл да се мести. Вече наистина е имало други причини за да остане – прабаба му, техните деца и разбира се не на последно място забележителната природа! Крум Вълчанов се усмихваше докато се катереше по извитите павирани улици и го обгръщаха миризми на прясна салата, ракия, мастика както и на печени меса, пържени картофи и димящи скари. Дочуваше разговори и звук от телевизори изнесени в прохладните дворове. Отминаваше и вървеше нагоре по хълма. Прехвърли билото и се заспуска от другата страна. Къщите се разредиха постепенно. Гледката която се откриваше към планините на югозапад бе великолепна. Спусна се от хълма, пътят се виеше покрай сухата клисура на Черна река. От двете му страни се издигаха възвишения които в далечината прерастваха в по-масивни била и планински върхове. Високи дървета обграждаха пътя и покриваха склоновете. Около километър след последната къща на градчето, асфалтовото шосе свърши с голямо разширение и паркинг ограждащи старинна чешма с изворна вода. След чешмата пътят беше макадам и такъв щеше да си остане до самото пръснато по хълмове и ливади, село Облачно. След селото нямаше други пътища освен пътеките за придвижване в горите на местните. По тези пътеки и черни пътища с изровени коловози би могло да се премине освен пеш, само с високопроходим автомобил. Ловната дружинка в района го правеше понякога, но и те предпочитаха отвъд Облачно да се придвижват пеш, защото ако се повредеше някой автомобил в самите гори щеше да бъде още по-трудно друг да пристигне и да го изтегли. Крум Вълчанов крачеше с широки крачки по макадамовата настилка. Маратонките му вдигаха облачета прах. Стъпките му бяха равномерни и темпото постоянно. Слънцето се бе издигнало високо и сякаш го наблюдаваше. Денят бе прекрасен, но понякога се случваше времето да се промени само за час!