автор: traveling_musician

Замина баба. Тръгна си в съня.
Часовникът от самота е спрял.
Над тишината още бди гласът ѝ
и простичките ѝ слова осиротели...

Замина. И назад не се обърна...
Че да пристане пак на първото си либе.
И някъде да срещне пак сина си,
та да го гушне този път завинаги.

Замина. Но остави земни истини,
каквито в небесата все ги търсим...
Защо за всяка мъдрост ние, живите,
по една звезда от себе си откъсваме?

И ето ни - смирени и сдобрени...
Сдобри ни баба за последно... с деветините...
С очите ѝ наднича в нас безвремието.
И ни теши не "сбогом", а - "довиждане"...