 |    Как се сдобихме с крава, юница и теленце ...От няколко месеца хората от турски произход масово се преселваха в юго-източната ни съседката . Възродителен процес- така го нарекоха политическите управници. Няма да се впускам в подробности за него- темата е болезнена и дълга... Друго искам да ви разкажа.
Имахме едно приятелско семейство в едно от кърджалийските села. Много пъти сме им ходили на гости, те са идвали у дома. Децата ни бяха почти на една и съща възраст и чудесно се разбираха в игрите, а ние- на трапезата. През лятото организирахме пикници на открито, покрай Арда. Мъжете от вечерта захранваха рибката, после хвърляха по един ``ръб`` и ела да видиш - мята се прясна мрянка в мрежата, чака тигана. Изстудявахме ракийка, бяло винце и биричка- за всеки според желанието. Вечер разтягахме палатките в близост до брега. Събирахме големи речни камъни, правехме с тях един голям кръг, който пълнехме с дърва. Около кръга задължително почиствахме тревата, за да не предизвикаме пожар. За децата беше голяма радост да помагат в събирането на опадали клони и стъкването на огъня. После сядаха покрай искрящия пламък, съзерцаваха го и търкаха ръчици над него...
Ние пийвахме по една ракия и замезвахме от една огромна купа с нарязани домати,краставици, чушки- направо от градината на нашите приятели. След вечерята с пържена мрянка и охладен ``Димят``, сядахме кротнали покрай огъня и си бъбрехме до късно през нощта. Хубави бяха тези мигове на отмора покрай Арда , докато не дойдоха онези съдбовни дни и семейството на Мустафата трябваше да избере: да остава или да се преселва. Решиха второто...
Един есенен ден той ме намери на работата. Беше видимо разтревожен.
- Какво става? Гемиите ли ти потънаха в Арда? - опитах се глупаво да го развеселя.
Той ми даде знак да излезем навън. Отидохме в близката кафетерия и Мустафата ``изплю камъчето``.
- Спасявай положението, сестричке! Знаеш, че имахме един дам, пълен със стока. Аз успях да продам всичко, горе- долу на прилична цена. Но старата ми леля е вдовица и в последния момент реши да идва с нас. Има крава, юница и едно теленце за продаване. Никой не ги иска, сестро! Какво да правим?! А пари й трябват- за паспорта, за пътуването.
- Разбирам, приятелю! Но аз с какво мога да помогна? В град живея, какво да ги правя тези животинки?
- Знам, знам, но викам да отидем до свекъра ти на село да попитаме. Той нали има една кравичка, белким вземе и лелините. На безценица ги продава жената...
Почувствах безизходицата, която му се беше стоварила на главата. Взех разрешение да отсъствам и заминахме за село. Беше наблизо.
Свекърът и свекървата се видяха в чудо като им казахме за какво сме отишли.
- Абе, то хубаво, но още три животинки, как ще ги изхраним. Зима иде. А плевнята е полупразна. Трудно ми е вече сено да събирам...- тежко продума свекърът.
След подробно обяснение от страна на Мустафа колко дойна е кравата, колко доволни ще сме, колко изгодно ще ги вземат,старците склониха. На другия ден щяха да съберат пари от роднините, да ми ги дадат и аз, наемайки един товарен камион, да отида да прибера нещастните животинки.
Речено-сторено. Пътуването до там беше лесно. Мустафата ни чакаше. Бяха се събрали и съседите на лелята, да помагат за натоварването на добичетата. Завързаха ги с дебели въжета, натовариха и 5-6 бали сено, което приятелят ни беше обещал и се приготвихме за път. Съсухрената възрастна жена плачеше сърцераздирателно, като да беше умрял някой. Аз се суетях и се чувствах ужасно неловко. Хем вършех услуга , хем чувствах вина, че отнемам малката радост на тази жена...Конфузна ситуация...
На връщане започна друга одисея. Още на 2-3 км извън селото, ни спряха катаджии. Закъде сме пътували, откъде сме взели животните. Като не мога да лъжа, казах си истината...
- Връщайте се назад! Има строга забрана за пренасяне на добитък от един район в друг!
Нямахме избор. Върнахме се. Взех да се паникьосвам какво ще правя с животните, как ще стигна до село. Мустафа ме успокоява:
- Ще му намерим колая! Не бой се! Ще ви прекарам през реката. Има път.
Тогава шофьорът взе да се дърпа. Имаше защо- товарната кола беше една раздрънчана газка, дето годините си не знае. Двамата с Мустафа нещо защушукаха, докато накрая шофьорът кандиса и кимна с глава:- Хайде, качвайте се, че както се вижда до довечера няма да се доберем там,закъдето сме тръгнали!
Хубаво, че реката не беше придошла, ама вода си имаше, де! Прекосихме я. Ние с Мустафата, шляпайки, та да не тежим ... Дотам- добре! Ама като реши да издрапа по брега , забоксува, пустата й бричка- ни напред, ни назад...Една пясъчлива почва- танк да беше, щеше да затъне. Кравичките, горките и те на зор- подхлъзват се вътре в каросерията, мучат уплашено,усетили опасността... Засуетиха се двамата мъже да намерят някакво решение. Най-напред развързаха животните, свалиха ги от колата и ги поотдалечиха от мястото на събитието. После Мустафа се сети нещо, каза ни да го почакаме и побягна към селото. След половин час се върна с една чета свои аркадаши, награбили всеки- по една брадва. Взеха да секат клони от върбите край реката и да ги слагат под гумите на газката. После застанаха зад нея и шофьорът я подпали. Останалите- бутат отзад. Що опити бяха, що чудо, що псувни... Най-сетне я изкараха на някакъв черен път, който поне беше чакълест. Натоварихме отново кравичките и теленцето, благодарих на Мустафа и групата помощници и потеглихме. Докато стигнем до целта си, аз седях като натръни. Дето има една приказка:``Отели се волът ми``. Разтоварихме ги на двора в село, честитих с последни сили на свекъра новата придобивка и заедно с шофьора, поехме към града. Чувствах се ни жива, ни умряла...
Нашите приятели наистина се преселиха в Турция. Загубихме връзка. След години се засякохме в центъра с Мустафата. Искрено му се зарадвах. Седнахме да пийнем по едно- за срещата. Семейството се било устроило добре. Не се и съмнявах в това- бяха много свестни и трудолюбиви хора. Той станал търговец на спортни екипи. Децата му учели. Жена му гледала домакинството. Попита ме дали сме останали доволни от покупката. Не беше забравил онова есенно``приключение``.
- Да, много доволни са старците! Все с добро те споменават. И му разказах набързо, че без мляко и сиренце не сме останали, че юницата вече няколко пъти се тели и стоката е излязла от добър дамъзлък...
- Аз нали ви казах, че няма да съжалявате! - с гордост отвърна Мустафата. Хайде, наздраве за тяхно здраве и за наше! Бая се озорихме тогава, ама щом е за добро- халал да му е! - усмихна се той и засука мустак...
10.01.2012
Публикувано от aurora на 10.01.2012 @ 10:04:43
| Рейтинг за текстАвторът не желае да се оценява произведението.
|
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/modules/News/article.php:11) in /home/hulite/www/www/modules/News/article.php on line 277
| "Как се сдобихме с крава, юница и теленце" | Вход | 8 коментара (26 мнения) | Търсене в дискусия | | Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание. |
Re: Как се сдобихме с крава, юница и теленце
от tomatroev на 10.01.2012 @ 11:43:24
(Профил | Изпрати бележка) | Синдромът "Андрешко" отвсякъде! Държавата е враг на обикновения човек и той може само да я надхитри - и докога така?
Хубав е разказът ти и някак двусмислен, уж с хубав край, пък някак нагарча...
Поздрави! |
Re: Как се сдобихме с крава, юница и теленце
от rajsun на 10.01.2012 @ 21:23:22
(Профил | Изпрати бележка) | Боли ме за невинните.
И за наивните((( |
Re: Как се сдобихме с крава, юница и теленце
от ringo на 10.01.2012 @ 15:40:18
(Профил | Изпрати бележка) | Много трогателен разказ, Галя!
С човешко отношение и много обич и топлота!!
Поздравления, приятелко!! |
Re: Как се сдобихме с крава, юница и теленце
от krasavitsa на 10.01.2012 @ 15:29:35
(Профил | Изпрати бележка) | Разплака ме, Галя. Каквото и да се пише във връзка с този “възродителен процес”, няма как да се подминат срама и болката.
Престъплението на българската държава спрямо половин милион нейни граждани, изгонването им, заплахите, които са получавали, мародерството, гаврата на пресата, телевизията и отделни журналисти с тези хора... само Гарелов се извини – бил изпълнявал “партийна повеля”... а останалите? Комунистите са изпращали своите “активисти” от къща на къща и от апартамент на апартамент, за да ги “агитират” със заплахи да напуснат България. Километричните опашки на турската граница през лятото, дни наред под безмилостното слънце са се раждали деца и са умирали старци... и къде са отивали хорицата, като голяма част от тях не са имали и роднини в Турция, за да ги приемат...
Аз живея в София, тук много малко имаме преки контакти с български турци, но никога няма да забравя какво преживях лично и ще го разказвам на деца и внуци, за да не се забравя.
Мисля, че беше през зимата 1988-1989, бяхме тръгнали от Софийския университет към ЦУМ, най-прекият път е зад Парламента. През нощта беше валял сняг, всичко наоколо беше бяло, там паважът е с жълти плочки, които се пързалят ужасно и аз си гледах в краката, но когато наближихме пасажа откъм задната врата на Парламента, усетих нещо странно. Вдигнах поглед – и замръзнах. Цялата градинка беше черна. Почерняла от хора. Седяха на студената земя, в снега, един до друг, сигурно бяха 300-400 души, а над тях – тишина. Бяха мъже на всякаква възраст, но предимно старци, облечени в дрехи, които като цяло тъмнееха. Никой не ни погледна, всички бяха забили погледи в земята пред себе си. Не знаех нищо, но ми стана ясно, че става нещо страшно и още ще става. Изплаших се много, после разбрах, че това е бил мълчаливият протест срещу смяната на имената на българските турци, чух, че смелчаци са им носили чай, за храна едва ли някой е имал тогава възможност да отдели средства, не зная и колко време е траяло това, но мисля, че са и пренощували... никога след това, когато след месеци тълпи пълнеха площадите и се говореше, че сред хората има внедрени агенти на ДС, които ще предизвикват безредици, не съм се страхувала толкова. Впрочем, може би ще е интересно за несофиянци да знаят, че сред цялата тази човешка гмеж на първите свободни митинги в София не е била извършена нито една кражба, никой не е изплакал, че джебчии са го обрали!
Но да не се отплесвам толкова... след години, когато вече имахме интернет, по скайпа ме търсеха много турци, съвсем непознати – никнеймът ми е българска дума. Искаха да поговорят български, много мили и учтиви, някои се разплакваха, кой се оправил, кой не, но ми разказваха как сънуват България, ние сме си българи, казваха, не че сме живели много добре, но родината ни е при вас...
Пак се разплаках... проклети да са... знаеш кои...
|
Re: Как се сдобихме с крава, юница и теленце
от Vesan (proarh92@abv.bg) на 10.01.2012 @ 12:53:38
(Профил | Изпрати бележка) | | За човещината!!! |
Re: Как се сдобихме с крава, юница и теленце
от Jenia (jivkova@hotmail.com) на 10.01.2012 @ 11:30:27
(Профил | Изпрати бележка) | | много ми хареса. Интересна история, с положителен край. Спомням си обаче, че не всички турци успяха да стъпят на краката си в Турция. Трудно им беше. Някои отново тръгнаха назад и се върнаха вече съвсем безимотни... Трудни времена бяха... |
Re: Как се сдобихме с крава, юница и теленце
от gorskapastirka на 17.01.2012 @ 01:00:46
(Профил | Изпрати бележка) | Интересен разказ. Но аз искам да добавя светлина към така наречения процес на смяна на имената. Само по себе си това деяние е грозно и с нищо неоправдано. Как точно е протекъл този процес не знам. Но в днешно време от него се "изтискват" "факти" които никога не са съществували. И с тези "факти" се потулва ЗА СМЕТКА на България истината. Затова е добре да се знае следното:
1) По времето на кампанията за смяна на имената, на близо 99% от българското население, освен в страни от социалистическият лагер, не му е разрешено и носът си да покаже другаде. Тези, които по това време работят по линия на външно търговски дружества са пресявани през доста ситно сито, за партийно членство и вярност. Останалата част от народа гледа с учудване към тоблероните в кореком и се чуди какво е това.
2) По същото това време (България вече е подписала харатата за човешки права), българи, (мислещи се или настояващи да ги приемат като хора с турски произход,) започват да подават молби в МВР, за визи за пътуване до Турция. Тези които ги получават, сами желаят да си сменят имената на български. Защо? Защото като турски граждани имат право да работят в Германия и български имена ги приемат без проблем. Защо е трудно да се каже, но това е факт, който лесно може да се докаже, от самите български турци работили в Турция. Тоест първоначалната причина за смяна на имената е икономическия мотив и до него по-скоро лично желание отколкото избор.
3) Самото изселване на турците в Турция: Става дума за масовото такова, а не за отделни случаи, става не зарди смяната на имената - а заради желанието им да използуват тази възможност и излезнат зад обхвата на желязната завеса. Това е мое мнение, базирано на два примера, които разбирам може и да не са достатъчни: По това време турското посолство бе на бул. Толбухин. Два пъти случайно минахме от там с близки. И двата пъти видяхма дълга опашка от чакащи хора. Това което съм запомнила бяха две групи лица: едните приветливи, радостни, а другите бих казала гледаха с омраза или надменност. И точно заради тази разлика си позволихме да спрем и попитаме, накъде сте се запътили и защо? Веселият отговор бе, че си отиват в Туция, там била тяхната родина, настояли се били тук, където и пиле не можело да излезе извън България. Отговорът на другата група бе, че щели да се върнат и да се справят с гяурите. Пожелахме им успех в пътуването, тъй като ние самите бяхме живущи зад граница по това време.
4) Понеже тази случка ме впечатли, вечерта я споделхме пред домакините. В отговор, домакинът каза че току що се е прибрал от командировка в Хасково и това което е видял там, само го кара да им пожелае на добър път. На площада в Хасково, видял една две учителки водещи деца от първи клас, когато един минаващ "турчин" хвърлил стотинки по нея, с репликата че българките и тези стотинки не струват, като се върнели тяхното време щяло да дойде.
Затова ми е трудно да приема, че било много страшно, и всичките тези оплакващи вопли днес ... Ако е имало хора които са страдали, вярвам че ги е имало. Но те не са тези които някои се опитва тук да описва с измишльотини за общи събирания, .. Кой по това време е разрешавал събирания за протест в центъра на София?! Никой. А още по-малко пък, че едва ли имали пари да им купят кафе и сандвичи?! То бива фантазия, но не чак толкова. По това време и кафето и сандвича са били достъпни ЗА ВСИЧКИ. Както и парното и качественото кисело мляко. НЕ В ТОВА Е БИЛ ПРОБЛЕМА ТОГАВА. Та по жълтите плочки хлъзгави или не, кавито опашати лъжи се плъзгат днес, никога не е било така. В това е разликата.
5) А ако някои твърди, че е имало, доказването никак не е трудно. И нека да излезе наяве: Колко жертви, кой са причинителите, нека да бъдат наказани. Вместо това построи се паметник, а наказни нито един! Парадокс!
6) Най-важното, ако положението на българите, мислещи се с турски произход, бе наистина толкова сериозно и страшно, защо Турция, само след два месеца, затворя границите си и отказа да приема повече имигранти? Защо?
7) Руско-турската война, е единствената война в света, до де
още коментари... |
|  |
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 471
ХуЛитери: 5
Всичко: 476
Онлайн сега:
