Тишината в тибетския храм беше като планински кристал, готов да зазвъни от ехото.
Учителката ми беше коленичила на втория ред, а аз- някъде сред последните монаси.
В това духовно измерение тя беше едва 18-20 годишно момиче, с черни прави коси, но въпреки това успяхме да се разпознаем.
-О-у-м!- дълбоката мантра разтърси сърцата и сякаш повдигна тюлената завеса на медитацията.
На фона на всепроникващия звук тибетските монаси започнаха да припяват молитвени думи като речитатив.
Душите на двама ни се издигаха все по-нагоре, заедно с тези на монасите.
Внезапно на подиума прид нас се появи бялата фигура на достолепен старец.
Косите, брадата, туниката му- цялото му същество бе изпълнено и струеше снежнобяла светлина около себе си.
Светият човек бе в поза лотос, но левитираше във въздуха.
Спогледахме се с Учителката ми, разбрали, че той не е от този свят.
Пред нас се бе появил Духовен учител от Шамбала.
Докато го разглеждахме, прозрението ни споходи като гръм:
Това беше нашия Учител!
Десетилетия наред той ни поучаваше и водеше в духовното!
До сега го бяхме виждали в гръб или профил, но никога отпред.
И никога не каза името си.
Какво правеше Учителят тук и сега?
Как можеше да бъде наставник на тибетски монаси и на двама православни християни?
Възможно ли е истината за Божественото да е далеч по- сложна и едновременно- общовалидна за всички религии, имаща един древен корен?
Помни Дарджилинг!