Душата ми е гроб за любови.
Издрасквам чертите им, смачквам ги
и ги захвърлям в някой неин ъгъл.
А на ръбчето на устните ми има белег
от последната любов- малък полумесец.
Искам да го запазя, да го нарисувам в твоето небе
и да засвети с любовта ми.
А тя колкото и да е странно
прилича на изоставена жена-
не вярва в нищо и в никой.
Клатушка се от улица на улица
и после коленичи пред душата ми.
Не я обича, но се страхува от нея.
Иска да е вечна, но вятърът и думите
са твърде силни.
Последният, хвърлил камък по нея
вече не е апостол, а скитник.
Тътри се след нея и крещи.
А тя не чува или не иска да чуе,
защото знае, че е последната.