Оптимистът помни лошото,
песимистът - хубавото,
а мъдрият – важното!
(от собствената градинка)
І.
„Няма по-щастлив от мен, в този ден, в този ден” - пееше си малкото ЧОВЕЧЕ и подскачаше така, че щеше да откъсне нежната майчина ръка, от която никак не му се пускаше, въпреки подканите да тича напред и да се похвали, на минувачите, на комшията дядо Митьо, на Гошо-бадема, на момичетата Галя и Нина, на котето, на птичките...на всички...на всички. Уж отидоха да го записват в предучилищна, а ето го ученик І –ви клас. А този директор, колко е засмян, учтив... и го похвали че е умен...и го записаха, макар и само на 6. Ето че щеше да си има ученическа чанта...и моливи...и бои за рисуване.
Къде в игри, къде над новия буквар, в трепетно очакване се изнизаха последните летни дни. Малката детска ръчичка с неохота се пусна от майчината ръка и със страх и любопитство детето влезе в нещо желано, голямо и светло – училището. Не можеше да се нахвали с многото нови и добри приятелчета, с усмихнатата си учителка, с новите песнички, сложните думички, с красивите букви и цифри в тетрадката.
СГРАДАТА на училището беше до реката и нейната белота се открояваше между листата на тополите. Тя грееше между тях и очите на детето я виждаха като сияние, душата му я усещаше като топлина и светлина и то с мъка вечер се разделяше с нея и с училищния двор. Сутрин малките крачета на бегом го отнасяха при СГРАДАТА, а на вратата с усмивка го посрещаше прислужничката леля Добра, помагаше му да си смени обувките и с милувка по косата и потупване отзад го отпращаше нагоре по стълбите.
Много се зарадва, когато учителката посочи него да изтича до прислужницата за тебешир. Притвори внимателно врата на класната стая и въпреки че му се искаше да се затича, тихо заслиза по стълбите към прислужническата. Обхванато от мисълта за лъчезарната усмивка на леля Добра, ЧОВЕЧЕТО не чу, не почука и отвори ...хванал показалката за по-тънката страна директора сипеше удар след удар по главата и раменете на леля Добра, а тя милата не издаваше ни стон....
Така и не разбра как се озова у дома. Откри го майка му...захлупено на мократа от сълзи възглавница.
На другият ден малкото ЧОВЕЧЕ с учудване забеляза че СГРАДАТА вече не сияеше така.
ІІ.
Най-обичаше манифестациите. Нощите преди 1-ви и 24-ти май, 9-ти септември и 7-ми ноември винаги бяха дълги и изпълнени с трепетно очакване на денят. Още на зазоряване се втурваше в спалнята, намърдваше се под завивката между мама и тати, а гласчето му звънтеше с въпросите: „- Кога ще тръгваме?”, „- Какво ще ми облечеш?”, - „Тате, ще си сложиш ли вратовръзката?” .
Най-хубавото настъпваше когато наближаваха СГРАДАТА с трибуната. Редиците се изправяха, знамената вдигаха чела, плакатите изпъваха снага, а с буквите си заблестяваха надписите: „Да живее.....”, „Слава на...”, „Вечна дружба с..”. Тънкото гласче се сливаше в мощното „ур-а-а-а” на редиците, а очичките му жадно се устремяваха към трибуната и му се струваше, че важните хора махат на него...и се радваше, радваше...
На този І–ви май утрото беше по-ведро, слънцето по-топло, а гласчето му по-звънливо. Беше научило нова песен и от ранни зори гласчето все повтаряше припева „на сърца ни да олекне, да живей-живей труда”. Песничката беше за героите на труда и детето се почувства много гордо, когато на гърдите на бялата бащина риза препасаха червена лента със златен надпис „УДАРНИК”. Гушеше с трепет ръчичка в грубата бащина ръка, а очите му не се откъсваха от лентата – ето че неговия татко беше „герой на труда” и за него се пееше в песента.
Редиците се заформиха, раздадоха знамената и плакатите, отпред гръмна музиката и в сърцето му отекна – „да живей, живей труда”. Крачетата му потропваха на място в очакване да тръгнат, когато се появи най-важният човек – другарят председател. Пощипна го по бузата, подаде ръка на баща му, но тя остана във въздуха. Не разбираше всичко, но баща му питаше за някакви „завишени норми” и „орязани премии”, за „наградите на разни мекерета”, после разкъса лентата със златните букви и крачетата едва успяваха да намалят силата с която го повлече грубата бащина ръка...далече, далече от редиците, от знамената, от плакатите и от ритъма на „да живей-живей труда”.
Малкото ЧОВЕЧЕ не се дърпаше, не хленчеше, не заплака, дори не съжали, че няма да може да помаха на важните хора от СГРАДАТА с трибуната.