автор: evakovach

Пчеларят рядко се връщаше в родното си село, откакто почина майка му. Циганите откраднаха всичко, което можеше да се открадне, дори и прозорците и празнините зееха като безжизнените очи на слепец. Принуди се да я продаде на безценица на същите тези цигани, които бавно и полека завладяваха селото. Бяха останали едва неколцина живи от някогашните му обитатели, повечето се изнесоха и разпродадоха имотите си, изплашени от циганските набези. Но чужденката остана.

Той не помнеше кога точно се е появила в селото, може би преди десет години, а може и по-малко да бяха. Живееше сама, изхранваше се от малката си градина и припечелваше по малко като помагаше на старците за тежката работа. Копаеше царевицата, бостаните, плевеше градините и чистеше къщите, когато трябваше да идват „децата”.

Тя беше единственият човек в селото, който се грижеше за Немото. Всъщност, момичето се казваше Елза, но открай време го наричаха Немото. Макар малоумно и безсловесно, то беше добро и кротко същество. Плашеше само гъските, с които се гонеше по прашните улици и децата, когато се опитваше да ги прегърне. Навремето в селото имаше много деца, сега не останаха. И Немото отдавна не беше дете. Майка му умря и чужденката го взе при себе си. Опитваше се да го научи да и помага в работата, но не беше лесно, защото никой никога не го беше учил на труд.

Често като се изправяше насред царевицата, за да избъре челото си, тя го виждаше, застанало между режешите като бръснач листа, с ръка в олигавената уста и очи, втренчени в някаква далечна, невидима точка. Викаше го, но то не отговаряше. Може да стои така с часове, докато не го побутнеше, за да го накара да пие вода или да яде. Зимните вечери двете седяха до печката, чужденката четеше нещо, а Немото гледаше в огнените отблясъци на стената и им се усмихваше.

Чужденката не беше селянка, помисли си Пчеларят, когато ги свари за първи път така, Немото и жената с книга в скута. Той никога не я беше виждал да плете или да преде, както правеха селянките, когато си почиваха. Беше влизал в къщата й само веднъж, но беше видял бюфета пълен с книги, вместо с чинии и чаши. Не знаеше нищо за нея, освен че купи къщата на кръстника му. Бяха разговаряли веднъж-два пъти, но той никога не я попита откъде е, защо е дошла на село, има ли семейство, деца.

Къщата й беше в края на селото, до слънчогледовите ниви. Тази година слънчогледът остана дребен и изсъхна рано, заради жегата и сушата. Но чужденката поливаше нивата край дома си, срещу малко заплащане от собственика. Затова Пчеларят почука на вратата й в шест и половина сутринта, когато под асмата още беше прохладно. Чужденката не се изненада да го види, само мълчаливо кимна за поздрав. Разбира се, че нямала нищо против той да сложи кошерите си зад къщата. Не се страхувала от пчелите. Не, Немото нямало да им навреди, щяла да го предупреди да не ги закача. Не, не знаела дали тя или момичето са алергични към ухапване от пчели. Не, нямало да й пречи той да идва рано сутрин и привечер да наглежда кошерите.

Пчеларят благодари и се зае да настанява пчелите в новия им дом. Беше избрал място под крушата, така че хем кошерите да са на сянка, хем да гледат право към нивата. Жълто-сините пчелни къщурки чакаха чинно, наредени в ремаркето. Беше ги направил сам. Преди правеше много кошери за продан, но вече нямаше толкова сили. А и нямаше нужда от пари. Искаше само да се грижи да пчелите си.

Когато приключи, седна в сянката между кошерите. Жегата вече се вихреше и въздухът беше сух и напукан, като черната земя под краката му. Появи се Немото, с дебела филия, намазана с масло и поръсена с шарена сол. То гледаше кошерите с нескрито възхишение, забравило да сдъвче последната хапка. Пчеларят го повика с жест и му посочи да седне до него. Момичето се плашеше от хората, но него познаваше още от дете. Той все още мислеше за нея като за момиче, макар да беше над 40. Но в ума си продължаваше да е невръстно дете, пеленаче, което искаше само да бъде нахранено и гушнато.

- Обичаш ли мед?

Немото го погледна и за първи път той забеляза, че имаше ясно сини очи. Бистри и големи, с жълти петънца по ирисите. Но в очите й нямаше никакъв знак, че го разбира, никакъв признак за мисъл или чувство. Бяха като очите на куклата, която внучка му донесе на дъщеря си от чужбина миналото лято. Стъклени и мъртви.

- Медът е хубаво нещо. Лекува всички болести. И дава сила на тялото и ума. Сутрин на гладно една лъжица мед те засища до обяд. Хората пият кафе, защото не знаят, че могат да се събуждат с мед. Ще оставя един буркан на май….

Спря се, защото не знаеше как да нарече чужденката. Тя не беше майка на момичето, но беше единствената майка, която то познаваше. Тази, която го беше родила, приживе не му обръщаше внимание, заета с другите си, нормални деца. Немото гледаше една пчела, която пълзеше по филията му. Не показваше страх, нито посегне да я смачка. Просто гледаше как тънките крачета на насекомото затъват в дебело назаното масло, а антенките й бързо бързо трепкат, докато опитваше този странен, солен прашец.

- Само не трябва да ги дразниш, защото може да те ухапят.

Немото не му обърна никакво внимание. Той стана и обиколи къщата. Чужденката седеше под асмата. В ръцете й имаше книга, а на масата чаша кафе.

- Обещах й да ви оставя буркан с мед, да закусвате.

Жената вдигва поклед от книгата. Той забеляза, че чете без очила.

- Днес няма работа. Заповядай, седни. Искаш ли кафе?

- Не обичам кафе. Но ако имаш чай…

- В тази жега?

- Няма по-хубаво от топъл чай в горещината. С малко мед.

- Имам липов цвят, брахме го пролетта.

Тя стана и влезе в къщата да стопли вода. След малко се появи с купа, похлупена с чиния. Носеше и една лъжица. Нямаше начин да знае, че той пие чая си така. Но купата и лъжицата бяха на масата пред него. Той донесе от колата буркан с мед, отвори го и разбърка чая, за да изстине, преди да сложи меда. После сръбна с лъжицата и вдъхна аромата на липа.

- Баща ми пиеше чая си така. А той беше от тоя край. Затова реших, че и ти така го обичаш.

Той кимна мълчаливо, облекчен, че няма никаква мистерия, просто обичаен навик по тия места.

- Кога ще берат слънчогледа?

- Собственикът каза, в началото на другия месец.

Той кимна. Имаше достатъчно време за пчелите. Погледна книгата, оставена на масата. „Чужденецът” от Албер Камю. Не беше я чел. Но не попита за какво става въпрос. Имаше неща, за които не се пита и пчеларят знаеше това. Очевидно и чужденката го знаеше.

Тя прибра книгата, сложи престилка и започна да чисти чушки за пълнене. Той гледаше ръцете й, които сръчно избушваха чушките откъм дръжките, без да ги разкъсат, а наоколо хвърчаха семенца, които проблясваха за миг като перли в слънчевата светлина, а после падаха на плочките, отново обикновени бели семенца от шушка. Той гледаше семенцата и си мислеше за книгата, за жената и за всички чужденци в живота си. Осъзна, че точно в този миг, този безкраен сегашен миг под асмата, в който тя чистеше чушките, а той сърбаше чая си с лъжицата, мълчаливи и посипани със семенца, двамата бяха безкрайно близки.