Клепачите ми са тежки от сънища,
прокапали от грапавата кожа на дъжда.
Дъждът си има име и го викам
да ми разкаже за нощите без утро,
за раждането без зачатие
и за онези устни със които няма съмване.
Опъвам в дланите си гръбнака на града
и го захвърлям надалече.
Искам да нямам покрив, къща и съдба,
да съм изоставена в ръцете ти
и да дишам с ноздрите на последния ми сън.
Там имаше много цветни балони
и едно момче, което ме живееше.
Сега е тук- на дъх от устните ми
и гребе с шепе моите усмивки.
Те са цветни като балоните
и летят по-далече от тях,
а момчето рисува по кожата ми изгреви,
които никога няма да ми се случат.