Горещо е. Онова горещо, което прави времето да виси като муха в паяжина над прозореца. Когато е горещо дори в четири сутринта. Сякаш времето е спряло и часовниците се топят като в картините на Дали. Открай време обичам тази жега. Сякаш прекрачваш прага на реалността, сядаш с крака провесени в нея, но с глава от другата страна и виждаш всичко кристално ясно. Или поне така си мислиш.
Вече не знам колко пъти съм се самозалъгвала именно в това състояние на кристална яснота. Или не съм. Може би някъде в паралелните светове това, което съм видяла тогава, се е случило. Или би могло да се е случило и тук, ако се бях постарала повече. Или по друг начин. Въпросът, обаче не е в старанието и в това съм напълно сигурна. Най-хубавите неща стават от само себе си, защото са резултат от това което наистина си и това което наистина искаш. Най-трудното, обаче, е да го осъзнаеш.
Понякога се налага да стигнеш до дъното, поне според традиционните представи за социален или нравствен упадък, за да си признаеш, че пет пари не даваш за този свят и неговите норми. И че всъщност, така си си много добре, защото не ти тежат фалшивите очаквания. Проблемът е, че макар подобни проблясъци да са живителни, те рядко са продължителни. И отново те полазват съмненията, че не се справяш добре, че не си достатъчно добър, полезен, самопожертвуватетелен. Като че всичко се стреми само да те направи нещастен.
Може би щастието всъщност е в нещастието, защото в общата не-щастливост по-ясно се открояват редките мигове, които може и да не оцениш веднага като щастливи, но изпълват така времето и пространството, че не оставят място за паралелните вселени. Когато имаш чувството, че само това е, което би могло да се случи в този миг, на това място и не би могло да е иначе в никаква парарелна реалност, тя просто не би могла да е различна- ето това е щастието. Просто го наричаме с грешна дума. Може би по-скоро е пълнота. Или цялост.
Но единственият начин да ги постигнем е да правим нещата, които знаем, че трябва да направим. Но ги знаем наистина, а не просто някой ни е казал, наредил, вменил, изкушил, подвел или платил. Тогава всичко ще ни води към онзи момент, в който желанията ни са резултат от нашите собствени действия, предвизвиканни именно от осъзнаването на желанията ни. А тогава единственото от което трябва да се страхуваме, са самите желания. Защото казано е: внимавай какво си пожелаваш, може да се сбъдне.
Проблемът със сбъднатите желания е в разочарованието. Разочарованието от това, че всичко е точно както си искал, но ти някак не се вписваш в картинката. Като изсъхнало клонче в розовата корона на цъфнала вишна. Всичко е съвършено, с изключение на теб. Хората рядко са скромни в мечтите си. Но още по-рядко съизмерват мечтите си със себе си. Ето, Писателят иска да напише книга, но когато си я представя, мисли за Хемингуей и Франсис Скот-Фицджералд. Сравнява се с най-добрите, цели се към върха на литературната слава. Същеременно се съмнява в таланта си, струва му се, че няма как да напише нещо значимо, да каже нещо важно, да създаде нещо красиво, защото всичко вече е написано. Но няма как да мечтаеш скромно и по малко. Искаш всичко и го искаш сега. Само че никога не знаеш дали ще го понесеш. Дали ще понесеш да видиш себе си на фона на идеала, защото ти ще си същият дребен, съмняващ се, уплашен и вкопчен в себе си човечец.
Понякога се случва мечтите да променят хората. Понякога пътят към целта се оказва по-важен от нея и когато човек все пак стигне края, вече не се нуждае от мечтата си. Поне не, за да изглежда по-добър в собствените си очи. А понякога пътят е толкова труден, че колкото и да се бори, човек трябва да спре. Не защото не може да се справи, а защото целта е погрешна. Това просто не е неговата мечта. Но трябва да внимава, за да не започне да злоупотребява с това оправдание всеки път когато просто не иска да се бори.
Не всяка битка си струва, но малцина могат да отсеят важните от неважните, да спестят сили от глупавите битки за смислените. Иронията е, че макар децата да знаят най-важните неща, те поразително бързо ги забравят с помощта на възрастните. Порастването всъщност е преминаване през безброй фалшиви битки, които отнемат от силите ни и ни оставят беззащитни пред големите изпитания. Сакаш неусетно се превръщаме в Синята брада, заключваме детството си в забранена стая и внимаваме да не надникнем там. Защото в очите на детето, скрито в стаята, сериозните, успели, зрели хора вероятно ще са просто едни тъжни и самотни големи деца, които няма с кого да си играят.
Всъщност, човек свиква да не се нуждае от хората. Но тогава започва да очаква от себе си всичко, което не получава от другите. И идва разочарованието. Превръща се в постоянно и неотменно присъствие, подобно на миризмата на кафе рано сутрин.
Вратата се отвори и момичето се сепна. Капка кафе капна от чашата му на пода и мигновено се изпари.