автор: tzvetcomarinov

Приятелството между Дарцеус и далматинецът възникна точно според оня принцип, дето го има заедно с войската по света. Тракиецът беше най-обикновен пехотинец, а Мусий Дарк представител на конницата, привилегированата част на легиона.
Има ги такива неразгадани нишки, дето и прикачените към тях погледи не забелязват. Още по-малко, те самите да правят опити за обяснения. Младият трак познаваше чрез родния край, единствено високите хълмове и планината. Войнишката му служба започна и до сега преминаваше все тук. С идването в Нове, очите му видяха за пръв път голямата река. Дунав стана за него представа за много вода на едно място. Конникът обратно, без самохвалство можеше да твърди, че е видял света. Почти две години бе прекарал върху седлото на остров Крит. На стремената и с копие в ръка обходил целия западен бряг на Понтика. За любознателният тракиец вече това се оказа повече от достатъчно за силното приятелство. Умението на Дарк пък да разказва, далеч не отстъпваше в сладкодумието на селския старейшина. Така времето прекарано в конюшнята се превръщаше в далеч повече от обикновена почивка и отмора.
Дарцеус нямаше да иска съвет от никого за това, което е намислил. Усещаше обаче, как трябва още да поразсъждава над него. Защото имаше някои неща, които задължително трябва на-правилно да се подредят, за да успее. Знаеше при кого да отиде и не се поколеба да го направи. Влезе през отворената врата на конюшнята с бодра походка, дето хич не отговаряше на онова в душата му.
Мусий Дарк беше вдигнал крак на един от конете и го разглеждаше с такъв интерес, сякаш за пръв път виждаше копито. Не го пусна от ръцете, но удостои с внимание своя приятел.
- Ще трябва да те направим конник в кавалерията на легиона.
- Може. Щом конете са по-добри от хората.
- Сигурно е така. - Дарк не разбираше накъде клонят приказките на тракиеца, затова реши да чуе повече и прие такава да е посоката на разговора. - Конят прави само добро на човека, докато той е готов на всичко срещу всички.
- Такива сме. - Дарцеус не усети, че казва приказки, дето повече прилягат да са за устата на селски старейшина. - Ето, изберем си някоя жена и създадем семейство. Да отгледаме децата искаме. Какво става. В един момент ни нападат или ние се нахвърлим на другите като нас. Водени от едничката мисъл и желание, да ограбим и разрушим тяхното. Без нито за миг да помислим за оня, когото дори не познаваме. Той е градил къща и създал семейство, а дали е искал да му се случи лошото, дето му го правим.
Далматинецът не прикри своята изненада. Не помнеше Дарцеус да е бил толкова многословен, затова реши да постъпи обратното.
- Не знам- каза кратко и честно.
- А боговете не виждат ли какви ги вършат хората тук. На земята? - явно пехотинецът нямаше и капчица намерение, да прикрива своето вътрешно раздразнение.
- Щом са толкова на високо, трябва и да виждат.
- Е?
- Нищо. Знаем ли, те какво правят и мислят, когато никой от нас не ги вижда и чува. Научаваме за тях и делата им, но само от думите на такива като нас. Простосмъртните.
Разговорът за боговете приключи някак от самосебе си, но Дарцеус беше съвсем наясно с онова, което го интересуваше. На ония там горе, хич не им пука, какво ще стане с девойката от килията. Нито за мислите и вълненията на един войник от крепостта Нове.
И двамата замълчаха едновременно и продължително, сякаш нямаха повече какво да си кажат или всеки затърси онова с което да започне. Дарцеус бавно и продължително дъвка сламката между зъбите, преди да я изплюе и остави устата си отворена.
- Не спирам да мисля, къде се крие истината за нещата по света.
- Хей! Ти какво? - не прикри изненадата си триарият. - Да не си решил да проповядваш приказките на римляните след като се пенсионираш.
- Не съм - призна тракиецът.
- Остави тая работа - каза Мусий, сякаш не беше чул отговора. - И без друго, пехотинците от легиона рядко дочакват пенсиониране. Ще оредеем съвсем, ако помислят да правят нещо заедно даките с готите. Нашата никак няма да е лесна с тия две фаланги в които третини са новобранците.
- Ще я разрешите успешно вие от конницата. - подхвърли на шега Дарцеус, но личеше предостатъчно, как не му се приказва по военни работи.
- Да, така ще стане - потвърди далматинецът, сякаш не беше обикновен триарий, а поне офицер от средните длъжности и нагоре. - С три колесници през гори от тополи и върби, нисък храсталак, а помежду им за украшение блата с висок камъш и обвитите в мъх смъртоносни капани на тинята. Да препускаш из тях за победа или към ангелите на смъртта е все едно, щом са по равно.
Влюбеният в конете войник млъкна. Изглежда военните приказки наистина му омръзнаха и той ги подмени с други.
- При нас още се разнасят легенди за оня смелчага от вашия край. Дето от Рим чак до Медитеранеум е търсил истината, но оставил подире си разпънати на кръст смелчаците като него. Много съм видял по широкия свят, но истината не срещнах нито веднъж.
Може и да е била там някъде, но притаена и безучастна, когато пред очите й няколко мъже от нашето село ни дадоха правото да избираме. Халка на глезена или калиги на краката. Меч и щит в ръцете и... след колесницата на центуриона.
Мусиий Дарк уж говореше объркано, а в думите му толкова добре се очертаваше път. Дали той отиваше към истината, не личеше никак ясно. И затова далматинецът не се наемаше да води никой подире си.
Дарцеус вече изпитваше все по-непреодолимо желание да хване мизийката за ръка и сам я поведе към истината. Ще улучи светлия или ще попадне на другия дето отива при смъртта и край, това не знаеше. И нямаше, както личеше достатъчно ясно кого да пита за вярното.

Цветко Маринов