автор: verysmallanimal

В онези дни светът се изтъркаля в единия край на орбитата си и нали беше килнат на една страна като уморен пумпал, в нашия двор заваля сняг.
В другите дворове валяха други неща – къде лъскави копчета от войнишки униформи, къде карамелизирани пуканки, а някъде изобщо не валеше, защото хората там не искаха да им измръзнат краката.
Децата от нашия двор не правеха снежни човеци, защото бяха заети да играят разни електронни игри. Пускаха звука до край и не чуваха кавгите на родителите си. Самите родители също не чуваха кавгите си, тъй като бяха вече оглушали от крясъци. Затова когато се появи снежният човек – съвсем малък и тумбест – всички зяпнаха от учудване и взеха да се питат един друг: „Ти ли го направи?”. Естествено, никой не си призна доброволно, а боят беше забранен, та мистерията остана да виси като тънка мъглица около снежния човек. Дебелият Чичко с Ръкавици от Чортова Кожа бодна мъглицата с пръст, облиза го и примижа в усилието си да разгадае тайната. Мъглицата имаше вкус на далечина и несигурност, миришеше на мокро куче и чичкото плю с отвращение, врътна се и отиде да свърши нещо много важно. Останалите последваха примера му и скоро дворът опустя.
Не за дълго, обаче. Половин час по-късно вратата се отвори и един дълъг нос, обязден от чифт очила се подаде предпазливо навън, следван от счетоводителя. Никой не знаеше името на счетоводителя, дори той самият не го знаеше, защото още преди години го беше включил в една колонка от дълги числа, а после името замина за архива, където си стои до ден днешен. Счетоводителят носеше парче шперплат, на което беше написал СНЕЖЕН ЧОВЕК – редът беше много важен за него и той внимателно постави шпершлата до снежния човек. Сега, рече си доволен счетоводителят, и чужд човек да влезе в двора, веднага ще разбере, че това тук е именно снежен човек, а не камила-албинос например.
Голямото жълто куче на Пенсионирания Полковник се завъртя около снежния човек, подуши табелата и я близна, зашото беше написана с червена боя, а кучето разбираше от тези неща – нали беше в някакъв смисъл военно куче. Боята не беше още изсъхнала и затова близнатата буква „С” просто изчезна. Кучето се вгледа внимателно в шперплата, но като не можеше да чете, не разбра, че човекът вече беше НЕЖЕН ЧОВЕК, въпреки че беше леденостуден и стоеше малко вдървено насред двора.
Известно време след това не се случи нищо, а надвечер дворната врата изскърца и се появи Добре Облечената Жена от третия етаж. Очите на тази жена бяха различни – едното тъжно, а другото гледаше с копнеж. Случи се така, че тя погледна снежния човек именно с копнежно гледащото си око, прочете надписът НЕЖЕН ЧОВЕК и се замисли. Протегна ръка и докосна снежния човек – той ѝ се стори по-топъл от собствения ѝ съпруг, та тя без да се колебае повече изтича горе, взе една голяма чанта и го сложи в нея. Жената имаше нужда от нежност, както, впрочем, и от много други неща и занесе снежния човек в спалнята си. Огънят в камината гореше и хвърляше червени отблясъци по снежния човек, от което той изглеждаше почти като жив. Жената отиде да приготви коктейли и да облече нещо предизвикателно, а когато се върна отиде веднага до нощното си шкафче – искаше да прекара една Нежна вечер с НЕЖНИЯ ЧОВЕК и потърси вибратора си. Не го намери, зашото съпругът ѝ го беше скрил, преди да замине в командировка – освен студен, той беше и ревнив, та не искаше тя да му изневерява с вибратора. Жената въздъхна и погледна към мястото, където трябваше да е снежния човек. Него, обаче, го нямаше, а на пода блещукаше малка локва. Копнежно гледащото око на жената се притвори и тя огледа мястото с тъжното си око. И тогава видя морковът в средата на локвата. Усмихна се тъжно, наведе се и го взе. После се съблече и с моркова в ръка се пъхна под завивките.
В онези дни не валя повече сняг.