автор: bebvragalowski

Не бях от хората, които се предават лесно. По-скоро бих коленичил, ако се наложи, отколкото да падна! Така беше и сега.
Тъкмо се връщах от поредното интервю за работа, минавайки през парка напряко, когато забелязах на една самотна пейка, Васил. Не се бяхме виждали четири-пет месеца, но той като ме позна, веднага попита:
- Знаеш ли какво измислих?
- И аз се радвам да те видя, Васко - засмях се аз.
- В този голям град, не може да няма престъпници!
Очите му бяха зачервени и тъжни. Косата му - разпиляна и несресана. Около него имаше десетина смачкани угарки, ярък пример за усилена мисловна дейност. Това момче не беше глупак!Явно и той, като мен и много други чужденци в тази страна, беше останал без работа и търсеше изход от положението.
Той разсъждаваше на глас и аз се появих точно навреме , за да му стана слушател. Седнах и без това не бързах!
- Как са Милена и децата?- попитах спокойно аз. Преди живеехме наблизо и се виждахме често.Жена му, беше много упорита и борбена личност.
- Вчера ходих в полицията по работа - явно, не ме чу. -
На входа има една табела със снимки на издирвани престъпници. Все убийци и педофили.
- Е, и? - попитах след кратко мълчание аз.
- Мисля, че един от тях живее на нашия етаж. За главата му дават награда. Пари, братле! Много пари!
Вече разбирах, за какво ми говори и се стреснах.
- Нарича се, граждански арест. Удряш го с нещо по кратуната, връзваш го и викаш полицията. Няма да е толкова трудно!
Това си беше сериозна работа! Какво ли не измислят хората, за да преживеят! И аз, и Васил, водехме ежедневни битки с живота с единствената мисъл, да спечелим накрая войната. Просто следвахме пътя, който си бяхме избрали сами на някой житейски кръстопът, мислейки, че си правим добро. Но, знае ли човек?!
- Ако искаш, ще те включа в бизнеса! Само че трябва да си куражлия - каза той, като чак сега ме погледна в очите.
- Дай една цигара, че нещо съм изнервен!
Измъкнах червеното боро и го почерпих.Бяхме се сприятелили по времето, когато работехме на една богаташка вила, някъде из Пиринеите. Тегло, студ, мизерия. Чирашка работа. Работа, която калява приятелства!
- Ти, мен ли чакаше? - попитах, не мислейки сериозно.
- Не точно - промълви той, почесвайки се по небръсната буза. - Мисля че работата е сигурна, за това ти споделям!
- Човека, опасен ли е?
- Убиец! Търсят го в цяла Европа. Сам може и да не се справя! - добави той, малко по-спокойно,дали от цигарата или, че нямаше да бъде сам.
- Заминавам си за България, Васко! - хрумна ми в момента.Явно моят път, беше в друга посока. И без това ми се бяха обадили приятели за работа в София. Платена. Не много престижна, но нямах особен избор.
- Тук, не ме задържа нищо особено. Вече съм сам! - мислех че съм го преодолял, но ме заболя.Все някак щях да се справя.Камъкът си тежи на мястото!
- Сигурен ли си, че това е човекът? - попитах аз.- Да не направиш, някоя беля!
По алеите тичаха дечица, а вятърът носеше дъха на прясно окосена трева.
- Е, тогава ти желая успех, аз ще се оправя! - каза вяло Васил. Стана рязко, стисна подадената му ръка и тръгна, без д се обръща.
Докато го гледах в гръб му пожелах късмет, но най-много се надявах съседът да е убиецът, а не някой, който прилича на него.
Слънцето вече залязваше, търкаляйки се на запад, но аз, стискайки мечтите си в юмрук гледах на изток, към София.