Минавах вече моста и усещах, нещо необичайно ме пресреща в махалата. Мислех си,че е както винаги когато си отивам - носталгията и радостта от новата среща с родното място. Не, не беше това, нещо друго имаше. Боже мой, какво ново може да има в едно място, чийто жители отдавна си бяха отишли от света. Само опустели къщи с тъжни очи гледат от буренясалите дворове.
Тогава я видях. Къщата на Велчойца Петровата. Гледаше ме в упор почти, с огромни гримирани в кафяво очи. Изписани върху изкъртената й стена гледаха важно като очите на стара похабена проститутка, често сменяла покровителите си. Бях разбрала от баща ми, че някакви англичани я купили. Малкото обитатели на запустялата ни махала се радваха на новите си комшии. „Ех, нищо,че дума не отбират от нашия език, но пък е живинка. Ще се научат. Нали една къща ще се оживи отново!” - така си думаха когато минеха оттам. Вървях право към нея, къщата с новите сайбии. Какво става, кого виждам? Дядо Петър ли е това подпрян на портата? Висок, едър, потурите му опънати върху стройната старческа снага, кафявата вълнена жилетка закопчана догоре. Достолепен и мълчалив, сложил ръка над веждите си гледа през клонака отсреща, къмто запад. Облак ли трещи, буря ли се задава? Не, не просто ми се е привидяло, от портата излиза млад, бледичък, русоляв мъж, слаб и хилав. Пръв ме поздравява като ми махва с ръка. Стреснато му махвам и аз, а едното ново око на къщата ме гледа през погледа на възрастна руса чужденка. Над покрива се подава гордата корона на стария бор, който помня още от детството си. Изкъртената стена на къщата важно се кипри с новите си ПВЦ прозорци в кафяво. Спор няма, постарали се бяха новите стопани. Прозорците са изработени в стила на старата българска балканска къща. Вече отминавах когато едното око на долния етаж хрисимо, но любопитно ме погледна с очите на баба Петровица. Тихичка, дребничка, винаги на крачка подир дядо Петър, но уважавана не само от него. Докато отмина погледа й, от горния етаж вече ме гледаше снаха им - Рада Велчойца. Сигурно пак тъчеше килим скришом от жените в махалата, никоя да няма като нейния. Дори ми се счуха да бухат ваталата на стана й.
Отминах, вече баирчето свършваше и се вървеше по-леко. До завоя към бащината ми къща усещах забодения в гърба си горделив поглед на къщата. Разбирах радостта й, че пак е прогледала, че не е сама, че портата й пак се отваря и приютява някого в топлите соби. Прави са старите жители на махалата ни - все живинка е, поне няма да растат бурени из двора и да се обажда кукумявката от празните стаи.
Все е нещо,нищо,че новите стопани не знаят български. Ще го научат.
Милка Маркова