автор: utopiangal

“Да убиеш присмехулник” така си стои на бюрото до портокаловия сок и събира прах. Стенли вряка колко е обсебен и как всеки облак носи нейния парфюм. На мен облаците нещо не ми намирисват на тебе, но пък омекотителят, който мама купи днес – ей, Богу, същият е. Та така проклетнико. Липсваш ми и това е.
Да чета – това не ми се прави. Пианото от два дни стои само в хола, като мина покрай него, ме гледа с един такъв поглед ‘Айде де, не се прави на недостъпна. Посвири.’, но аз не ща. И то събира прах, виждам, ама парцалът е в кухнята, под мивката, а не ми се навежда. Не ми се и пише, тия рими не помагат. Да взема да поспя…да, ама комшията говори по скайп. Еее, айде прости му вече, моля те, че не ти е казал лека нощ снощи и е излязл от скайп, че чак на мен ми дотегна. Разбирам, че влюбените си имате някакви си ваши закони и вярвам, че това си е престъпление висока степен, ама пощадете ме, бе хора. Искам да поспя. Така нареченото ‘мило’ обаче не иска да отстъпи и нашият се дере и на мен сънят ми отиде под ягодите.
Доскуча ми. Ще пусна телевизора. Щракам си аз и стигам до Планета. Ако има нещо забранено в мойта къща – е това е. Но дали щото съм в лошо настроение, дали за друго – реших да погледам тази русата, която говореше. Ма тя пък взе да ми чете лекции морал от екрана. Говори за любим човек, за Нова година – ново начало, ей такива дивотии. Искала да става по-добра, пък и ние да сме били станели по-добри. Абе, ти като си правиш планове, прави си ги, ама какво ни включваш и другите в тях? Нищо, де. Простих и. Ама за тая коса – не бях чак така широко скроена и не можах. За котка ли я имаше, за какво ли – брее, голямо галене. Аз винаги съм се чудила едно – абе, като ви пречат тия коси тъй много, що не ги запознаете с един фризьорски уред, още известен като ножица? Аз мойта коса, ако я милвам така постоянно – хич няма да ме изтърпи. Затова – ластичето, диадемката и не я закачам. Дадох и една минута и си викам ‘Много ти отделих на теб.’ По другия канал дават ‘И Бог създаде жената’ с Бриджит Бордо, аз съм пуснала тая чапла. Ама го спрях тоя телевизор. Тая цялата сладост ми накърти.
И това всичкото заради едни очи, които не мога да забравя. Ох, че клиширано. Но факт – извади си ги и не те искам. Ама аз съм си виновна. Луд ли ме е гонил да те зарязвам миналата година по същото време? Ох, отварям присмехулника. Предпочитам да слушам за негър изнасилвач, околкото шизофреничното си сърце, което ту те иска, ту ти казва ‘Абе тръгвай, че лайката си обрало.’ За много години.