автор: alisaseslisa

Осиротява
зимният балкон,
от кухнята приижда аромат на дюля…
И ръсва прясно време
върху заскрежените павета
вестителят на мразовете.
А после кротко,
с поглед пообран,
покорно се прибира
във цветната си пролетна квартира...
И ти измислен някак ми стоиш
в това еуфорично време -
без напъни да се преобразиш,
с поглед, в който дреме
уседналост;
рецепти някакви
за вземане
и… някаква превъртаща безпомощност
като за финиш ?
Напрегната, вдървена стойка,
без намек
за тийнейджърската гъвкава походка ,
с която вдигаше душата ми на пръсти
след всяка най-обикновена
и необикновена наша
градска делнична разходка…
И…. без развята грива.
Някак без огниво.
Немирно се задява януари
с дъжда, с мъглите,
с лъскавите лайсни на колите,
/с остатъците
от новогодишния
и поувяхнал
стайлинг на жените/…
Без блясък във очите,
от който
заплождаше се нещо диво
и се раждаха вселени,
наречени за тебе и за мене?
Кога и как се проснахме,
прегряхме
и на земята безнадеждно натежахме?
И всъщност
ти ли си това,
или по-неприветливата част
от личния ми слайд,
която безотказно
всяка сутрин
ме атакува
              от огледалото?