автор: florans

Ти, който беше от други свят, който живя ярко, кратко и драматично, натисна спусъка в слепоочието и премина в отвъдното. Но можеше ли да не направиш тази единствена крачка към невидимата граница между световете?!
Та нали мълвата витаеше по-черна и по-страшна от слепотата и от смъртта! Нима за харамията с огнена кръв един куршум в слепоочието може да бъде толкова страшен...
Днес никой не те вини, Поете! Не че сме станали по-добри, но високото се вижда по-добре отдалече. А ти извиси своя ръст не само със спусъка.Ти изжива своята драма в три действия: Мина, Лора, Самотата. Изживя я с трагична любов, за която е потребна голяма душа, защото дребната душа е непригоден съд за Любовта.
Аз знам, Поете, че твоето не беше просто отчаяние. То беше пълна отврата от света на хайлайфа, който никога не те прие докрай, никога не те разбра и, който след смъртта на Лора се нахвърли върху с теб с цялата отмъстителна омраза. Този свят, за който ти остана недосегаемо далече, необозримо високо, се ровеше в осиротялата ти и разкъсвана от страданията душа, но виждаше собственото ти си жалко и подло отражение. Настръхнал свят, който Мина беше напуснала отдавна, от който си тръгна и Лора. Нейната изпепеляваща любов искаше да те обсеби, тя чувстваше, че не и принадлежиш докрай. Но духът ти не може да бъде заключен в клетка, дори това да е златната клетка на любовта. На нея все и се струва, че онази огнедишаща страст в стиховете ти е някак по-бледа в живота. И тя по женски пожела да я изтръгне от тебе докрай - бляскава светкавица, жива, реална и извисяваща, която само ти можеше да и дадеш. В света, където имаше всичко - флирт, интриги, лъжи - сред този свят тя искаше да съградите Храм на Любовта. Но твоят свят се обитаваше освен от Любовта и от Поезията, и от Свободата, от чийто полет се раждат вдъхновените ти стихове...
След дмъртта на Лора Храмът бе разрушен. И ти направи онази широка крачка, за да прекосиш световете. Запъти се там, където те чакаха Мина и Лора. И понеже в онова измерение няма ни ревност, ни страх, и духът ти най-сетне е свободен, далеч от дребнавото хорско любопитство, сигурна съм, ти обичаш и двете с непремерена, не сковаваща, не обсебваща Любов. И продължаваш да твориш своите небесни стихове, написани на оня ангелски език, който ние все още не разбираме...
Ти доброволно се пресели в другото измерение, там, по-близо до Бога, където твориш светли химни, пречистени от страданието. Твоят Храм е високо, отвъд сенките на облаците, където всичко е Любов. Добре, че мерките на Бога са различни от нашите дребни мерки, които не те побраха и по тази причина тоя свят се опита да те прекрои по себе си. Но ти, Яворов, беше от руги свят и се завърна пак там, за да можем в тишината на твоето отсъствие да прогледнем, да прочуем, да прозрем Истината...
И сега, след век, те разбираме по-добре. Защото високото се вижда по-добре отдалече...