автор: utopiangal

А светът, който искам с теб да си построим, знаеш ли колко е прекрасен? Аз съм си го записала на лента в главата и от време на време си го гледам. Я като се събудя, я преди да заспя, а някой път и като ям ягодово сладко. Ей, богу, един път да можеше да изгледаш късометражното ми филмче, веднага щеше да вземеш две тухли от двора и да кажеш ‘Харесва ми. Айде ставай! Ще строим света ни.’
И аз няма да седя тука сама в леглото, със синята химикалка, с раздърпания пуловер. А щях да съм с бяла рокля с дантели. Ама уви. Сигурно щяхме да тичаме из полята като дечица, а зеленият цвят да изпълва не само пространството, а и наивните ни, влюбени души. Да, ама не. Аз седя в тази стая, между четири бели стени и фикусът отсреща ми се зъби. В моя свят, както виждаш, не е зима. И никога няма да бъде. Само пролет, само лято. Ако поискаш някой път сняг, ще ти поръчам. Не е трудно. Ама и сълзи няма, да знаеш. Ако някой път решиш да плачеш от щастие, ще ти го простя айде. От мен да мине.
Ако не пожелаеш света ми обаче…ооо, ето я зимата. Е! Стои срещу мен и ми говори. Аз не мога много да я чуя, но тя се приближава. ‘Ела, ела. Идвам при теб да те прегърна. Ще те смръзна и ще имаш скреж навсякъде – по миглите, по пръстите, в сърцето.’ А сълзите! О, те също наближават. Дъжд ли? Не дъжд. Порой!
А! Ето те и теб. Къде беше досега? Идваш, а това около главата ти какво е? Ха, лъчи. Та ти си цяло слънце. И то ходещо, и то моето. Махаш ми. Какво казваш? Аа, носиш тухли. Две. И от двора си ги взел. Добре, ставам. Айде да строим, че работа ни чака. То да обичаш…не е много лесно.