автор: Zilzak

Стоейки в празна стая, откриваш тълпите в своя ум. Мисли отдавна погубени отново откриват надежда за своето съществуване. Може би блян, да се превърнат в цели, осъществени от отегчени и така монотонни подвизи.
А мисълта е болест, кому нужно проклятие, обременено с жлъчни и съркастични псевдо-хуманистични идеали. Обезсмисляйки своето съществуване чрез житието, странно как преплитаме толкова емоции и вълнения, породени от чисто човешки копнежи и желания. Сама по себе си човешката природа е не обяснима и семантично не съществуваща. Създавайки своят вътрешен свят хората представляват безкрайност, породена от стремеж за съществуване, иронична заблуда на не определения фактор съдба. Създавайки малки групи, наречени семейства, съществата наречени човеци, се опитват да отговорят на първовъпроса и да задоволят частично-зададените от редките случай на обстоен размисъл въпроси, от типа на „Защо съм се родил”. Една част може би достигат до заключението, че това е отговорът и водят по определен от тях, но не ясен за околните в степенна задоволеност „спокоен” живот. Има друга част, която открива, че това е чиста биологична заложеност, често пъти принизявайки съществуването си, до това на скотовете. Но каквото и да се каже, за така наречените „Човеци” би било абсурдно, просто защото всеки един от нас е такъв и способността да осъзнава и разбира, съотнесена възможностите, които потенциално има, е занижена почти максимално. Това само по себе си довежда това писание до безсмислие и не реално семантично обособяване на привидно нормалните действия.