автор: verysmallanimal

Приживе Кольо Панкин беше тертиплия човек и затова, когато умря, намериха в гардероба една найлонова торба с приготвени за погребение дрехи – всичко, което е нужно, за да си иде човек с достойнство, а не да му се смеят и умрелите.
Книжата му бяха надлежно сгънати и подредени в една кутия за обувки. Отвори я племенникът му – дребно дебело човече с подскачащи очички и ръце, които държеше пред гърдите си като катерица. Справи се бързо с тях, защото освен няколкото облигации от 1951 година, военна книжка и кръщелно свидетелство, в кутията имаше само бележка за платено гробно място (за вечни времена) и един запечатан плик. Когато племенникът го отвори, от него изпаднаха пет банкноти от по сто лева, две снимки и сгънат лист от тетрадка голям формат. Племенникът бързо мушна парите в хюмнетката, висяща на лявата му китка и разтвори сгънатия лист.
„Мирчо, знам, че като умра, ти ще отвориш кутията, затуй на теб пиша.
Слагам тук петстотин ( 500 ) лева – да ме заровите като човек, а каквото остане, за теб е. Слагам и тия две снимки – едната моя, другата на друг човек, дето не ти е работа да го знаеш. Ако има пари за плоча някаква, най-обикновена, да кажеш на каменоделеца да тури и двете снимки. Бележката е от общината в Шумково – платил съм си мястото за вечни времена и не им давай да те излъжат.
Зарзаватчийската количка, колелото и гардеробът са за тебе – аз другиго си нямам, та ако искаш, вземи ги.
И няма да забравяш – в ковчега да сложиш една матера с вино, ама да не е някое от пазара, а читаво да е. Матерата е в кухнята, в долапа.
Мирчо, знаеш ме. Гледай да свършиш тия работи, щото много съм помагал на баща ти, бог да го прости, а сега ти да помогнеш. Помниш ли, като се изгуби на Блягорница – кой те намери? Щото ако не свършиш тия прости работи, да знаеш – ще вампирясам и ще те зачерня!
Със здраве, чичо ти Кольо.”
Племенникът повъртя в ръцете си двете снимки – едната на чичо му, с черен лоден и широкопола мека шапка, а другата на някаква млада жена в селска носия, пъхна ги заедно с писмото в джоба си и излезе, като остави двете комшийки, които тъкмо влизаха, да приготвят Кольо Панкин за последното му пътуване.
В градчето имаше само едно погребално бюро и Мирчо, след като уреди нещата в общината, се запъти към него. Траурна агенция „Танатос” – както беше изписано на един голям шперплат, облегнат на оградата – се намираше в двора на Стоил Попилийчев и разполагаше с двама служители. Единият – самият собственик и другият – Маринчо, едно младо момче, малко не с ума си, което ходеше винаги широко усмихнато и вършеше, покрай агенцията, всякаква къщна работа у стоилови. Отначало някои клиенти се цупеха, че в такова сериозно предприятие работи някакъв си ухилен младок, но постепенно Маринчо спечели доверието на хората от града – справяше се чудесно с работата си, отнасяше се внимателно с умрелите и нали си беше все засмян, като че и те поемаха към гробишето спокойно и със желание.
Мирчо и Стоил се затвориха в малката стаичка, която служеше за канцелария на агенцията и дълго време през прозореца се виждаше как ръкомахат оживено. След яростни пазарлъци беше сключена изгодна и за двамата сделка – вместо плоча на гроба щяха да сложат метален кръст, който се валяше в двора от незапомнени времена, а Стоил обеща да намери начин да закрепи снимките за него. Мирчо се отърва със седемдесет и пет лева за ковчега и двайсет и пет за кръста, а за Стоил тези пари си бяха сто процента печалба. Като стана дума, обаче, за превоз до Шумково, докъдето имаше цели дванайсет километра, възникнаха затруднения.
- Не мога бе, не мога – говореше Стоил – жената е болна и не ща да я оставям сама, пък и стока чакам. Ей на – колата седи, ама не мога!
- Ами тоя? – Мирчо посочи към Марин, който кротко се хилеше, облегнат на един крилат ангел. – Той не може ли да кара?
- Бе за можене – може, ама няма книжка, момчето. И нали знаеш, на излизане от града се минава край караулката, та...
Племенникът се запъти обратно към къщата на Кольо Панкин, като се чудеше кого да кандардиса да закара ковчега с тялото в Шумково. От време на време пъхаше ръка в хюмнетката и ласкаво галеше останалите над триста лева и се надяваше, че чичо му няма да вампиряса заради някакъв си железен кръст.
Пред къщата се бяха събрали десетина човека и тихичко си говореха. Познаваше ги – комшии и приятели на чичо Кольо, с които той се заседяваше на чашка в гостилницата на ъгъла. Хората се разстъпиха да му направят път и замърмориха съболезнования. Мирчо огледа събраните и нещо му хрумна:
- Чичо Боре, вие с чичо ми нали бяхте големи приятели?
Боре, облечен със син дочен панталон и невероятно шарена хавайска риза, сложи ръка на сърцето си:
- Ееее, дете, ами как бе! Като братя, като същи братя бяхме с Кольо! Нали бе, Руско?
- Така си е, Мирчо, акана приятели бяхме! – Руско посегна да се прекръсти, но се спря – Няма ден да не сме били заедно!
Мирчо направи тъжна физиономия и с въздишка каза:
- Тъй, ама няма кой да изпълни волята му...А така искаше горкият...
Двамата приятели на чичо му се оживиха:
- Кажи бе, само кажи какво и смятай че сме го направили!
- Ами...някой трябва да го закара в Шумково, че той там иска да бъде погребан. На Стоил от погребалното колата ще вземем, обаче шофьор няма...
След пет минути Боре и Руско се запътиха с извадената от долапа матера към гостилницата. Боре стискаше в ръка десет лева, които племенникът с известно нежелание му даде. А след още половин час катафалката беше пред вратата – очукана черна Волга с изрязано купе, пригодено както за траурни процесии, така и за прекарване на стока за магазина на Стоил. Качиха ковчега, в който бяха сложили матерата с виното, върху него кръста с омотаните в малко тел снимки и Боре внимателно подкара по улицата на заден ход, като слушаше указанията, които обърнатият назад Руско му даваше. Останалите на улицата хора прецениха, че човек като племенникът няма да се изръси да почерпи за бог да прости и лека полека се разотидоха.
Волгата изръмжа покрай караулката, залюля се на завоя и с пъшкане се закатери по пътя за Шумково. Боре си тананикаше нещо, а Руско се беше облегнал назад с нахлупена над очите шапка. Колата тромаво подскачаше по изровения от пороите черен път, ковчегът се лашкаше и от време на време железният кръст бумкаше о каросерията. Така, в мълчание, пропътуваха няколко километра – почти половината път – по серпентините, опасващи баирите. Градчето ту се показваше, ту се скриваше след всеки завой и оставаше далеч под тях. Хубавият септемврийски ден радваше сърцата на двамата приятели и те се изпълваха с гордост, че в такъв отговорен момент са в помощ на Кольо Панкин. Разменяха по някоя дума, пушеха и вече очакваха да видят първите къщи на Шумково, когато, на еди стръмен завой, волгата изхърка болезнено, изпусна кълбо черен дим от ауспуха и спря. Спря, а после леко взе да се плъзга назад.
- Бързо! Слизай и слагай камък! – извика Боре, докато се опитваше да издърпа ръчната.
Руско скочи от колата, грабна един от камъните, дето се търкаляха край пътя и го сложи под едното задно колело. Колата застана косо на пътя и се укроти. Боре слезе, отвори капака и двамата се взряха в двигателя.
- Ти разбираш ли им на тия машини? – попита Руско.
- Аха, разбирам аз...трици. Тя, тая кола ми е набор и май просто ѝ дойде времето...
Изплю се ядно, изпсува и се огледа. Наоколо нямаше жива душа, само червеношийките пишяха из храстите.
- Глей сега – Руско помисли малко – дай да свалим Колето ей тука, на сянка под дървото, пък то все някой ще мине и ще измислим нещо. Няма страшно.
С пъшкане и подвикване „Опа! Внимавай!” свалиха ковчега под дървото и седнаха до него. Боре извади едно плоско шишенце и го подаде на приятеля си:
- На, пийни малко, че да се даврандисаш – я какъв си побелял.
- Аз съм си такъв бе, бял. Ти все мислиш, че някой като не е черен като лингурин, значи е болен. Пък аз съм като мама, бог да я прости...
Тук двамата се умълчаха, вгледани в ковчега. Шишенцето премина няколко пъти от ръка в ръка и звънна на празно.
- Чудя се, като все разправят, че имало задгробен живот, дали е вярно? – Боре близна последната капка от гърлото на шишето и въздъхна.
- Бе знам ли...май има, ще знаеш. Я оная година на Мишунгера снаха му как се беше явила, а? Той, Мишунгера го разправяше – изкарал си акъла, оная като му рекла „Тате, да покриете кочината, че голям сняг ще има!”. И нашият само дето не се напикал...
- Ти намери на кого да вярваш! Аз него Мишунгер от седемдесет и пета трезвен не съм го виждал. Ще му се яви не ами ще му се яви!
Руско свали шапката си и избърса челото си с нея:
- Ми да не е Мишунгера, друг да е – пак има живот, да знаеш! То не може цял свят да знае, да вярва и – да няма! Я виж какви църкви, какво нещо! И не е само у нас – навсякъде са ги нацвъкали. Оня ден даваха по телевизията...
- Остави това сега, майната ѝ на телевизията. Хубаво, да речем, че има. И какво – както го пише ли е? Рай, ад...такива работи? Щото, ако е тъй, аз съм за мустака – отивам в катрана като едното нищо.
- Абе, отиваш...отиваш ти...То па да не мислиш, че в рая е кой знай какво? Каквото ми е разправял отец Никанор – пеели там, свирели...
- А да, туй го знам аз. И ядяли...какво беше бе...фурми ли, друго ли...
Боре се облегна на ковчега и се замисля. После тупна с длан по капака:
- Не мога да разбера, що тъй наопаки – тука докато сме, има всичко – и мръвка, и винце, и булки...а там няма! Нещо не ми иде някак...
Забеляза погледа на Руско и си остана така с отворена уста. А оня се усмихна смутено:
- Мисля си...щото, ако... малко само, пък после ще я допълним...
Боре стана, отиде до колата и се върна с една отвертка. Капакът беше закован само с два пирона и те излязоха много леко. Прекръсти се и взе манерката, която кротко лежеше в ръцете на умрелия:
- Прощавай Коле, ама на – виж какво стана. И не си мисли – като стигнем горе, в селото, веднага я напълваме пак, дума давам! Кажи бе, Руси!
- Ми как бе! Веднага я пълним и – обратно! Че бива ли да оставим Кольо на сухо, аааа!
Изминаха няколко минути в тишина, нарушавана само от бълбукането на виното през гърлото на манерката. После Руско изхъмка:
- Хем му казах на оня: От хубавото сипи! Като за пет лева! А той...
- Бе, карай сега, горе ще наточим по хубаво...а туй без друго не става да го носи Кольо горе, на небето...
- Аз пък да ти кажа, тия приказки за нектарите и за фурмите не ги вярвам. Не! Не може то – тука да има, пък там да няма! Трябва и горе да дават – може и по малко, ама сигурно дават...
- Е, да де, ама като не се е върнал някой да каже...
Боре се плесна по челото:
- Точно така! Щом не се върнал никой, значи дават!
В този момент някъде зад тях се чуха хлопки и измежду дърветата се показа десетинагодишно момченце с пръчка в ръка, а след него - две кози. Двамата приятели скочиха на крака:
- Ей, дете, чие си бе?
Хлапето плесна с пръчката едната коза, подсмръкна и отвърна:
- На Петър...на Петър и на Минка съм. Що?
- Виж сега, бягай при татко си и му кажи – караме чичо ти Кольо Панкин, ама се счупи колата и лежи тука умрелия – ни напред, ни назад! Бягай!
Момчето извика на козите и тримата хукнаха нагоре по пътя. Боре и Руско, успокоени, се заеха с манерката.
Не след дълго се чу трополене и иззад завоя се показа мъж, водещ за юлара магаре, впрегнато в малка каручка. Размениха няколко думи, натовариха ковчега и кръста на каруцата и поеха към Шумково. По едно време Боре повдигна капака и сложи празната манерка в ръцете на умрелия. А когато приятелят му го погледна с вдигнати вежди, се тросна:
- Казах ти – никой не се е върнал от там, значи има бе, дават!
- И за какво му тури тая празна матера?
- Ми...де да знам и аз ...хубаво е съдинка някаква да си носи човек – да му я напълнят горе...
Малката процесия мълчаливо продължи по стръмния път и само пръхтенето на магарето известяваше ония горе, на небето, че Кольо Панкин идва. И съдинка си носи.