автор: lordly

Сами останаха дядо Тошко и баба Ташка. Запиляха се по чужбините децата им, повлякоха и внуците, спомина се котката им, и така. Ама погаждаха се двамката и доколкото пенсиите даваха, се опитваха да си угаждат.
Него ден, като си изядоха попарките, баба Ташка уми купичките и току примърка:
- Айде Тошко да идеш до пазаря, ако е дал Господ пресен сафридец, там за около половин кило да купиш, а?
Ухили се дядото, бръкна под матрака, измъкна 5 лева от семейния фонд и наметна якето. Изпрати го баба Ташка до вратата и таман да влезе в асансьора, му заръча:
- И да не се заседнеш в кафенето, чу ли!
Кимна дядо Тошко с глава и асансьорът го понесе надолу.
Близо беше пазарчето. Не мина и половин час и го посрещна бабата на врата, а той с празни ръце и ухилен до ушите.
- Де ти рибата бе Тошко? Нямаше ли?
- Риба имаше жена, ама добър човек срещнах – продължи да се хили дядо Тошко.
- Как тъй бе мъжо – изви гласец бабата и чу следния разказ:
- Добре, че рано излязох, та сварих. На дъното на касата беше останало само. Излезе точно 600 грама. Платих си аз и кат минавах покрай кафенето, гледам, седи там отвън на масата един човечец. „Чакай”, си викам аз да поседна, някоя друга дума да разменя, че то с теб ни за политика, ни за мачове мога да си приказвам. Таман поседнах и ми се примоли човечеца, едно кафе да го почерпя. Не те лъжа Ташке, само за него кафе купих, а кога излязох, ни него, ни рибата.
- Бре, не думай – сопна му се бабата – не ти ли омръзна, все ти да си каръкът!
- Чакай ма Ташке, чакай да чуеш! Вървя си аз към къщи и си мисля, „пък може гладен да е бил човечецът”. Наближавам нашия вход и гледам, котето ма Ташке, онуй малкото, шареното, с вирнатата опашка. Гризе две пресни сафридчета, досущ като тези, последните, дето ги купих аз. Добър човек е бил Ташке, слушай кво ти казвам и тури там една леща, че я обед стана!