автор: sradev

Прокълнат е затвора и всичките му обитатели са прокълнати. Най-страшното проклятие тежи върху Вечният затворник.
Всички обитатели на затвора му завиждат и може би от там идва тежестта на проклятието му. Завистта в очите им му изпиват силата, а той винаги е бил слаб да я отминава спокойно. От него искаха да пълзи, а той се опитваше да върви, понякога мечтаеше да литне, но крилата му бяха изчегъртани в прадавни времена. Нямаше вярата да се бори до последен дъх, нямаше ловкостта да се изплъзва, нямаше дебела кожа да го пази. Надзирателите докладваха за всяко напъпване на мечта, а лично директора на затвора я откъсваше от корен. Мечтите му се раждаха мънички и той се нучи да ги дави като котета - преди да се ококорят. Това правеше, защото пазачите ги ослепяваха преди директора да ги изчегърта. Голям беше затвора му, достатъчно голям, за да побере проклятието.
Той имаше свободата да се разхожда навсякъде из затвора и може би за това го мразеха. Мразеха го не само другите затворници, но и надзирателите, пазачите, чистачите, котките, кучките, готвачите и простаците изкарващи си прехраната от затвора. Мразеха ли затвора? Не знам, не съм питал, защото знам, че няма да кажат истината. Те всичките го наричаха рай, дори прокълнатият затворник си мислеше, че е рай, понеже имаше свободата да сменя килиите, украсено беше като в рай, подредено беше като в рай. Така е, когато не познават свободата - наричат рай всяка килия.
Смениха се надзирателите, престроиха и укрепиха стените по-надалеч, уволниха директора и двама от надзирателите, а вечният затворник остана да дави мечтите преди да възкръснат. Беше забравил как се мечтае.