автор: jollyroger

...Едва събуден вдъхвам настървено
последните капризи на съня,
щом въздуха е натежал край мене
от аромат на влюбена Жена...

...Стихията на Утрото ме грабва
на Изгрева пулсиращ с Радостта-
зове ме Пътят непознат, че трябва
да вляза в коловоза на Страстта.

В мига, във който Слънцето надзърне
зад облака, от Вятъра червен-
прекръствам се и без да се обърна
направо влизам в идващият ден...

...А в тоя ден аз трябва да измина
най-дългия си път неизвървян:
да падам и да ставам, да проклинам,
ала кого- все още сам не знам!..

Аз много дълго скитах по Земята,
(не си почивах даже в мисълта),
но най-загадъчния Път през Необята
ме чака днес пред пътната врата.

Преплувах Океани и Морета,
в триъгълника на Бермуда бях,
но в картите ми белите полета
ме мамят съблазнително към тях...

А най-красивото Море навярно
е с най-зашеметяващи вълни,
но крие гибелни скали коварно
и фарът там- угаснал може би!..

Най-прелестната слънчева пътека
от Вятърът люляна със финес,
която недостъпна е за всеки,
като поклонник ще измина днес.

Страстта на най-стихийната ми Буря
все още неизбежно предстои...
(Когато такелажа*се разтуря,
а Океана става на вълни.)

...Но тоя Ден едва сега започва
и тъй далеч изглежда ми нощта,
че вярвам Времето да стигне точно
за толкова пропуснати Неща.

Днес сам: „на попрището жизнено в средата.”**
разбирам как безумно разпилях
на Младостта си вихрена благата,
а днес тъжа за всичките от тях!..

И най-желаните сега „горчиво”
очаквам със премрежени очи,
а Вятърът ги грабва закачливо
и тръпнещи обръща ги в мечти!

... Най- хубавите думи, Скъпа моя,
не съм ти още шепнал във Страстта:
но и със гняв не съм нападал Троя
насила да те връщам у дома!..


07.08.2010. д-р Коста Качев

*съвкупност от корабни въжета, скрипци и други
уреди за боравене с тях.
** по Данте Алигиери