автор: VeneraMiloska

Ще падне. Алиса полетя към заешката дупка без предупреждение, само че очите му бяха кафяви, почти черни и приличаше едновременно на Джулиано Джема и Робърт Редфорд
Като стигна дъното, видя с крайчеца на окото си белия чаршаф, увит около слабините му, и пожела да не беше вземала този топъл душ, твърде бавно се изцеждат капчиците за бесния ритъм на сърцето, биещо някъде извън гърдите. Стрелките на часовника Мade in Сhina замръзват на три следобед. Ръкавиците, къде са ми ръкавиците – крещи в ухото ù Белият заек, сребърната обичка на ухото му – люспа на коледна шишарка – лакомо облизва езика ù, като побесняла катерица. Пръстите му заравят дълбоко в косата ù спомена за онова лято.

24 юли 2009, тогава се запознаха, дойде в офиса ù за някаква консултация и остана 129600 минути, 3 888 000 секунди. Близо, по-близо са приятелите, най-близо – любовниците, особено когато са в един кармичен кръг. Алегро нон тропо по Гершуин –помисли го в мига, в който се видяха отново без предчувствия, без очаквания, с блясъка на недогорял огън в камината.

Синьовиолетовият дракон отляво на гърдите му издиша тялото ù – огнена топка от желания, прекалено празнична за семплата хотелска стая. Стоновете им заудряха тишината с високи токчета като по мозайка. „Маниашко перверзна си, когато свършваш” – прозвуча нарочно небрежно, сякаш го беше репетирал, годините му не помъдряха, въпреки че метълската му гривна – кожа със сребърен обков, отдавна се разкапа. Светът се накъса на малки елхови клончета наслада с чупливи блестящи играчки по краищата, люлееха се и пееха Джингъл белс. Белият заек най-после беше намерил ръкавиците си и сега надълго им обясняваше колко чудно нещо е времето, когато си паднал в заешката дупка и как не знаеш малък или голям ще излезеш оттам…