автор: azzurro

Разпери големите си черно бели крила и докосна с тях младата щъркелица, нещо като знак на посвещение. Развълнувана и щастлива тя му разказа всичко. Искаше от него да даде съвет, нали беше най-старият, а това означаваше знание и мъдрост. До тук се справиха, но от тук нататък не знаеха как да постъпят, дори и буквите, които бяха с тях, не бяха наясно. Щъркелът слушаше, наклонил на една страна главата си. След разказа, бавно започна да крачи край двата големи колоса, където се събираха за срещи. Това бе особено място за тях. Преди път, винаги идваха тук. Ако някой ги наблюдаваше отстрани би си помислил, че птиците и камъкът нещо си говорят. Имаше нещо вярно, но хората не разбираха, за тях това бяха само едни обикновени птици и едни стари статуи. Щъркелът разбра всичко - имаше за какво да се тревожат. Помисли и каза:
- Ще остана тази вечер тук, за да разговарям с каменните колоси. Може би те ще ми дадат съвет, а вие през това време починете, защото не се знае какво ни чака.
Слънцето бързо се снишаваше към хоризонта, а нощта настъпваше без да чака покана. Това бе нейното време, време на покой, тъмнина и тайнственост. Гласовете на хора и птици лека-полека замлъкваха. Щъркелът застана между двете каменни статуи. Първо трябваше да им разкаже всичко, а след това да чака - отговорите идваха при изгрева на слънцето. Не биваше да заспива, за да не пропусне нищо. Часовете се точеха мудно, но той бе упорит, затова водеше ятото и другите му имаха доверие. С настъпването на утрото застана нащрек. Изведнъж северният колос тихо запя, и каза:
- Ще отидете до храма на тримата богове, ще го познаете по 134-те колони. Там ще спрете пред обелиска от червен гранит с четирите свещени павиана, които посрещат първите лъчи на слънцето. На самия обелиск има изписани знаци, ще попитате тях - те знаят всички древни мъдрости, но това трябва да стане с изгрева на слънцето, така както сега си тук.
Статуята замлъкна. Щъркелът я докосна с крила за благодарност и отлетя. В същото време буквите отпочинали, се разхождаха из стария град . "Ю" и "В" се бяха хванали под ръка и обикаляха витрините с бижута и скъпоценни камъни. "Ю" бе ювелирна буква и много си падаше по разни красиви изработки. "В", преметнала бял шал на главата, се пазеше от слънцето, а "Ю" крачеше до нея с панамена шапка. Статуетки от малахит, лазурит, опал и какви ли не още скъпоценни камъни надничаха от витрините. Двамата бяха красива двойка. "Щ" ,щастливо облечена в пъстра рокля с голямо деколте и ветрило в ръка, се бе разположила на едно меко канапе в сладкарницата. Тя и още няколко букви сладко похапваха баклава и други лакомства. "Я", преметнала крак връз крак, пушеше наргиле до тях, приказваше тихо и наблюдаваше минувачите. "Х" посръбваше кафенце. "К" се мушна в един магазин за подправки и забрави да излезе от там. Нали си беше кулинарка. Малката "Ъ" дърпаше за ръка "Ь", за да не се изгуби, искаше да види всичко интересно. Разбира с, с нея беше и "Л" а "О" се търкаляше край тях. "Ф", като добър фотограф, тръгна да прави снимки, правеше му компания "М". Тя мълчаливо се наслаждаваше на екзотиката и многоцветието. "А" се зачете в едни папируси, като в главата и се въртеше мисълта като как ще решат мисията си. "Б" реши да порисува, да направи малко скици за спомен. Всеки се бе потопил в любимото си занимание. "Е" крачеше с бял ленен костюм насам-натам и наблюдаваше с интерес занаятчиите. А те търпеливо и дълго дълбаеха и оформяха бели късове, от които изпод сръчните им ръце се появяваха красиви тънкостенни алабастрови вази и купи. "Е" ги завърташе в ръцете си, докосвайки деликатаната им повърхност с усещане за восък, който като че всеки момент ще се разтопи. Може би, но това разтапяне земята го бе сторила преди хилядолетия при срещата на варовика със бързата сяра, превърнала го в млечни късове, чакащи нечии ръце да покажат цялата му красота. Буквите сякаш бяха попаднали в рая на приказките. Отвсякъде бяха заобиколени със старини, които нашепваха по нещо. Денят изтичаше бързо, като пясък от пустинята и преминаваше в прегръдките на вечерта. Сутринта беше важна за тях, заради очакваните новини от птицата.
Слънцето се издигна бързо, ярко, червено и нажежено. Утринният хлад бързо си тръгна. Всички се отправиха към колосите с нетърпение. Щъркелът ги чакаше. Заобиколиха го и той бързо им предаде посланието. Имаха още един цял ден. "А" предложи да потърсят храма и открият обелиска. Знаеше, че това ще отнеме време, а трябваше да са подготвени. Какъв храм, кой храм ? Та тук имаше толкова много. Кой от тях? Заваляха въпроси. Изскочи малката "Ъ":
- Не се обърквайте! Нали чухте храма със 134-те колони? Него трябва да търсим! А кой е с толкова много? Хайде! Задачка, мили мои, помислете! Ако не, цял ден няма да ни стигне да обикаляме.
- Ти знаеш кой е - завикаха буквите към "Ъ" - нали по цял ден се ровиш в историята и археологията. Я казвай бързо, че виж слънцето вече наближава средата на пътя си!
- Добрееее, не викайте! Да, вярно е, че знам кой е, но не знам пътя към него. Хайде, дайте една карта и ще го открием.
- Някои да отидат до първата книжарница, а ние ще чакаме тук - се обади "Ж".
- Неее - обади се "Ш" - много сте шумни и не мислите. Ще помолим щъркела да качи "Ъ" на гърба си и отгоре много лесно ще намерят храма.
- ЕЕЕЕ, верно! - затъркаля се "И".
"Ъ", здраво вкопчена в перата на щъркела заоглежда местността отгоре. Виждаше се толкова ясно, а и липсата на растителност улесняваше търсенето. Толкова много руини и нищо от това което търсеха. Продължиха. След един от хълмовете изведнъж се появи голям открит храм .
- Ето го! извика „Ъ”.
Колкото повече приближаваха, толкова по-огромен ставаше и изведнъж видяха безбройните колони. Нямаше защо да ги брои. Това беше.
- Връщаме се, хайде! Добре, че не е далеч от града.
- Връщат се! - завикаха буквите.
Всички бързо се събраха и тръгнаха. Над тях летеше щърка, а те го следваха отдолу. Не след дълго пристигнаха. На входа ги посрещтнаха две внушителни редици свинксове с глави на овни. Всички се заоглеждаха. Слънцето силно прежуряше. Продължиха докато навлязоха в сянката между колоните. Събрани на куп се придвижваха бавно. Оглеждаха интересните знаци и рисунки по тях. В края на колонадата забелязаха величествения обелиск. С приближаването видяха най - после знака - четирите маймуни в основата на камъка.
- Това е! - завикаха радостно всички.
Гладките гранитни стени на обелиска блестяха с красиво вдълбани фигури, по-скоро йероглифи.
- Вижте, това е една друга прастара азбука!
Да, там имаше птички, змии, вълни и какво ли още не. Едно око - то като че ли се загледа във „В", или така й се стори и изведнъж й намигна. Тя свенливо се обърна назад. Мислеше, че зад нея има някой, но не, окото отново й намигна. "ОООО значи е за мен!" каза си "В" и се усмихна суетно въртейки шал в ръце.
- Много си красиво! - го заприказва тя. - Кажи какво означаваш?
- Аз съм слънцето! - намигна й отново окото - А вие кои сте?
- И ние сме азбука като вас - поясни "А".
- ООО, каза окото - и всички около него заоглеждаха пътешествениците.
- Много сте интересни заподскача птичката гледайки "Ф".
"Ф" започна да снима, а и имаше защо - всичко беше интересно. Едно краче до птичката размърда пръсти, на горния ред бухал завъртя глава, змията до него се разгъна и се сви отново на спирала. Две вълнички пробягаха по-нагоре. По цялата повърхност на обелиска оживяха различни знаци. Закачаха ги, мърдаха, махаха, намигаха. Буквите ги гледаха отдолу и ръкопляскаха възторжено, сякаш бяха на представление.
"Колко сте хубави! Колко сте интересни! Колко сте различни! Какво сте написали сега, какво разказвате?" - Бяха любопитни.
- Това е приказката за фараона. - отговориха знаците - Уморихме се да разказваме едно и също. Вече не ни използват. Останахме си само една атракция във времето. След като фараоните си отидоха, завинаги с тях сякаш си отидохме и ние. Интересни сме на археолозите и на туристите - снимат ни, харесват ни и като минават оттук, чуваме по някоя история и така се разнообразяваме. През останалото време ни е скучно, защото не ни ползват никъде, освен за някоя украса. Вие ще ни разкажете ли нещо интересно, след като вече сте тук?
На буквичките им стана малко тъжно.
- Неее, не сте мъртви и непотребни, заблуждавате се! Толкова сте красиви! - каза "В" и докосна окото. - Каза ми, че си слънцето, защо? - попита "В".
- Защото слънцето вижда всичко и навсякъде, а аз съм неговия символ!
- ОООО, наистина ли? - завикаха останалите.
- Да! - отговори окото. - Ще ви разкажа една история. „ Някога в далечни времена Богинята на небето била най - любимата на бога Слънце. Но веднъж към нея се приближил Богът на земята и свенливо и признал своята нежна любов. Небесната не останала безразлична. От силните чуства, пламнали между тях, тя понесла в утробата си плода на тяхната любов. Но всевиждащото слънце бързо разкрило тайната им. Разгневено то проклело Небето да не може да роди, в който и да е от 360-те дни на тогавашната година. Отчаяна, богинята потърсила помощ от писаря на всички богове и неин верен приятел. Задачата му била трудна. Той дълго мислил как да и помогне, защото знаел, че няма сила, която да промени казаното от слънцето. Но писарят скроил хитър план. Поканил луната да поиграят на зарове. Двамата дълго време се забавлявали, подхвърляйки небесните кубчета. Накрая той спечелил. Луната го попитала какво желае, нали бил победител. А той това и чакал. Поискал от нея една седемдесета част от светлината и. Тя го погледнала учудено въздъхнала, но не можела да му откаже. От тогва тя станала по - бледа от слънцето. С тази светлина писарят бързо създал нови пет дни, които прибавил към 360-те дни от годината. Той прекрасно знаел, че за тях не се отнася проклятието на слънцето. Така богинята на небето можела спокойно да роди рожбата си.” - завърши разказа си окото.
- Красив разказ! - въздъхнаха очаровани буквите - Цяло вълшебство!
- Сега искаме да чуем вашата история. - подканиха ги знаците от обелиска.
Буквите насядаха в полукръг срещу колоната . "Ж" заразказва. След като свърши, буквите зачакаха отговор. Йероглифите мълчаха.
- Е, няма ли да ни кажете нещо, ще ни помогнете ли? - заваляха отвсякъде въпроси.
- Хубав разказ - обади се бухала.
- Не е толкова лесно, колкото си мислите. Това не се е случвало никога - сложно е. Трябва да помислим. Искате да върнете зимата обратно, но ние никога не сме виждали зима, не знаем как изглежда.
- Аз знам, - обади се окото - нали виждам всичко. Но това не може да стане без ваше участие.
- А ние какво? Какво можем да направим? Нали за това дойдохме тук при вас? - обади се "Х".
- Има нещо, което не знаете. - продължи окото - Всеки от нас си има своя мисия - вие също. Нашата мисия отдавна е приключила. Останало е само да дивим хората поколения наред, докато ни разберат и стигнат до същността на нашите загадки, а до тогава ще чакаме тук. Освен, че сте азбука и щом сте се заели с тази задача означава, че тази мисия е ваша и ще я осъществим заедно. Не може да стоите така и ние да ви дадем наготово всичко. След което намигна.
- Ама ние си мислехме, че ще изкарате някое заклинание, магия, нещо от вашите жреци. Нали са били велики? Правили са толкова много неща! - каза "А".
- Да, - обади се змията - вярно е, но сега всичко е много сложно, повече отколкото си представяте, затова ще го направим заедно, но първо трябва наистина да помислим.
- Колко още? - въздъхна тихо "Ч". Чакането я умораваше .
- "Т" търпение! - успокояваше я "Т" - важното е да успеем.
Наистина бяха уморени.
- Хей, букви, - провикна се крачето - не се отчайвайте виждаме, че имате нужда от почивка. Настанете се под нашата сянка и ни оставете сами с тишината. Ще ви събудим като сме готови. Съгласни?
- Съгласни. - се чу вял отговор.
След което всеки си намери малко късче сянка и неусетно задряма. Слънцето, като че и то някак си се беше заслушало. Тънък лъч се прокрадна през колоните и докосна окото. То разтвори зеница, поемайки колкото може повече светлина. Изведнъж целият обелиск затрептя. Вибрациите в каменното му тяло, макар и бавно, постепенно набираха сила. Бяха нещо като кодови съобщения, които издаваха тих непознат звук. Всички йероглифи ги поглъщаха внимателно. Не искаха да пропуснат нищо. Беше важно. Не след дълго обелискът утихна.

следва